Може би това доведе до отпадане на неговата група като фаворити и когато начело на Високата порта застана новият Велик везир Халил Хамид паша, той успя частично да реформира армията с помощта най-много на Франция. Французите изпратиха специалисти в артилерията, сапьори и военни инженери. Пашата възстанови редовните артилерийски части, създадени от барон Тот. Еничарите мразеха артилерията, която по бездушен начин сееше грозна смърт сред противниците, а често и сред своите. Именно артилерията пречеше на воините в честен двубой да решат битката. Тя им отнемаше възможността да умрат достойно и с почест, защото няма нищо достойно в това един шрапнел да ти отнесе крака или да ти пръсне вътрешностите. Артилерията отнемаше честността на битките. Тя беше за страхливците, които понякога стояха толкова далеч, че въобще не виждаха бойното поле. Еничарите и въобще аскерите не обичаха артилеристите, както чуждите, така и своите. Те ги смятаха за страхливи и недостойни. Много често се случваше неточната стрелба на артилерията да помете повече от своите воини, отколкото от враговете. Такъв беше случаят, когато персийските артилеристи бяха избили повече от половината персийска войска.
Единственият противник, от когото се притесняваше Атанас, беше Мустафа Байрактар. Той ставаше все по-силен и действаше заедно с Емин ага.
Реформите през управлението на Абдулхамид I се извършваха предпазливо и плахо, а привържениците на радикалните действия често обвиняваха султана в нерешителност и мудност. Обединявайки се около Великия везир Халил Хамид паша, те бяха решили да свалят остарелия Абдулхамид I и на негово място да възкачат принц Селим (бъдещият султан Селим III). Заговорът обаче беше разкрит, Хамид паша бе свален от поста, а по-късно екзекутиран (1875 г.).
Тревогите около войните е Русия и Австрия бяха разклатили здравето на Абдулхамид I. На 7 април 1789 година, четейки новините от фронта, той починал от сърдечен удар, след като бе управлявал Империята повече от петнадесет години. Атанас научи вестта за това, докато беше на лагер в сърцето на Източните Родопи – в Егри дере (днес гр. Ардино). Именно там, в планинската котловина, българинът разбра, че скоро ще се случат интересни неща. Макар през цялото време да се намираше на лагер около Станимака, той нито веднъж не намери време да посети Караризово. Въобще не знаеше какво се бе случило с брат му и как е той, но сега това не го и интересуваше. През 1789 година Атанас Хаджипетков беше вече на 44 години. Той нямаше жена до себе си и се чувстваше като изгубен в Румелия. Постепенно с настъпване на старостта Атанас Аскера се чувстваше все по-стар и самотен. Сам не беше разбрал как беше станало така, че животът му бе преминал по този начин
– В постоянни походи и войни.
Новият султан се наричаше Селим III. Той беше син на султан Мустафа III, а майка му беше грузинката Михришах Валиде султан. Когато пое престола, той беше само на 27 години и всички очакваха много от него. Еничарите бяха недоволни. Атанас предчувстваше, че скоро ще настъпят лоши времена за него и за корпуса на еничарите. Още като дете султан Селим III се отличаваше с разсъдливост и решителност. Благодарение на чичо си Абдулхамид I, султан Селим III беше получил добро образование. Всички знаеха, че се увлича по музика и литература. Далеч преди да заеме османския престол Селим беше сред хората, които твърдяха, че Империята се нуждае от промени. Той живо се интересуваше от причините за напредъка на Европа и се беше сближил с френския посланик в Истанбул. Според принца реформите на чичо му Абдулхамид бяха недостатъчни, а султанът бе муден и нерешителен. Говореше се, че често са го чували да казва: "Ако аз бях султан, нещата щяха да стоят по друг начин." Обикновените турци посрещнаха с радост възцаряването на новия султан. Първото нещо, което султанът направи, беше да сключи мир с всички европейски държави. Еничарите бяха недоволни, но и те осъзнаха, че това е единственият начин да укрепнат, да сплотят редиците си и да могат с всичка сила да се хвърлят в битка с кърджалиите. Това обаче не стана. Султанът се боеше от кърджалиите точно толкова, колкото от еничарите.