Селим III беше склонен да извърши реформи и в страната. Тръгнал по пътя на Ахмед III и баща си Мустафа III, той непрекъснато се интересуваше от устройството на западните държави и Индустриалната революция. Постоянно изпращаше пратеници в европейските страни и дори водеше лична кореспонденция с френския крал Луй XVI.
Търсейки начин и подкрепа за предстоящите си начинания, султанът поставя задача на 22 държавници да изготвят доклади за обновление, които лично проучил в детайли. Еничарите с трепет следяха резултатите. Точно в това време агата на еничарите беше отишъл на проверка, за да хапне от еничарския казан на Аскероглу, но му се наложило незабавно да тръгне към столицата.
Дочу се, че предложените пътища за обновление били три. И трите засягаха само еничарите. Първият вид предложения за излизане от кризата изтъкваха, че е напълно достатъчно да се възстановят порядките от периода на най-голямото могъщество на Империята – времето на Сюлейман I. Усилията трябвало да се насочат към възстановяване на реда и дисциплината сред еничарите и спахиите и към спазване на старите закони. Второто предложение застъпваше становището, че еничарският корпус трябва да се запази, но управлението му да е като на европейските армии. И за да не се създава напрежение, трябвало публично да се обяви, че целите и промените са съобразени със закона на Сюлейман 1, когото еничарите уважаваха и срещу чиито закони не биха вдигнали ръка. Третото предложение според докладите било, че еничарската армия или трябва нацяло да се премахне, или да бъде драстично намалена и да се използва за второстепенни цели, докато държавата успее да създаде нова войска по европейски образец.
Заветът на Риз баба имаше голяма роля за оформяне на първото решение. Всички еничари се бяха обединили около него. Решението на Селим Ш обаче беше да подкрепи най-радикалната програма – третата. Така султанът и неговите съветници виждаха пътя към обновление най-вече в заздравяването на османската военна машина и главните им усилия бяха съсредоточени към създаването на нова, редовно обучавана армия. Поредицата от мероприятия, проведени за тази цел, бяха оповестени шумно и наречени "Низами джедид" (нов порядък). Така започна да се сформира нова войска само от турци, която беше наречена по същия начин. Хората, които изграждаха тази войска, изпитваха неистов ужас от еничарите. Новата войска осъзнаваше, че еничарите няма да се предадат без бой и че скоро могат да се очакват сблъсъци. Скоро се разбра, че за новата войска няма доброволци. Тогава султанът нареди да се вземат момчета само от Анадола. Това много приличаше на девширме. След като принудиха всяко семейство да даде по едно момче, те се даваха на обучение само на френски, английски и пруски офицери. Дори разшириха основаното ог барон Тот "Морскоинженерно училище". Към него султанът открил артилерийски отдел, който през 1795 година прераснал в самостоятелно училище, наречено "Сухопътноинженерно училище". Султанът поръчал превеждането на най-новите европейски трудове по военно дело.
В края на XVIII век огромната Империя на султана се оказала поделена. Еничарите желаеха и можеха да проведат обединение, но султанът се боеше от тях повече, отколкото бейовете и дерибеите. В Северна Африка вече два века местните управници се приемаха като независими владетели, а на управителите им се гледаше като на "султани". В Египет пратениците на султана бяха посрещани любезно, но там управляваха мамелюкските вождове. Иракските провинции Багдад и Басра бяха под контрола на избираните от тамошната военна върхушка паши. Които само формално се утвърждаваха от столицата. Над Палестина, Ливан, а в определени моменти и над цяла Сирия господстваше Ахмед Джезар паша, който имитираше вярност към Портата и султана, а Мосул повече от сто години принадлежеше на династията Джалил. Атанас знаеше и научаваше всичко това, защото наскоро беше избран за военен и политически съветник на агата на еничарите. Това беше висок пост, който отнемаше голяма част от времето му, но му даваше достъп до тайна информация, която му помагаше да си изгради цялостна представа за политическата и военна обстановка. Еничарите се колебаеха какво да предприемат. Те мразеха и винаги бяха воювали с мамелюците, но сега в тяхно лице и в лицето на останалите паши и дерибеи започнаха да виждат естествените си съюзници. Мисълта, че султанът иска да ги замени и унищожи, ги караше да са особено притеснени. Следващите години Атанас се премести в столицата. Посещаваше семейството на Хъкъ, но болката в сърцето го навестяваше, когато видеше къщата на богатия търговец. Въпреки това Атанас Аскера не можеше да забрави добрината, която му бяха направили Хъкъ и семейството му. Един пролетен ден първата жена на Хъкъ – Махидевран, почина. Атанас я уважи и присъства на погребението. Хъкъ беше съкрушен. Там за пръв път след толкова години срещна отново Сабрие. Това дълбоко го разтърси и дълго време не успя да се съвземе.