Така беше избрано мястото за текето. Атанас остави Хъкъ да си почива, а той се качи горе на пътя и започна да чака. Ортата се зададе по пътя от Ходжиново чак на другия ден по обяд. Атанас ги посрещна и вместо да навлязат в Караризово, ги накара да свият покрай гробищата и така се разположиха на стан около параклиса. Мястото беше идеално за стануване. Тревата беше тучна и зелена, имаше вода, дръвчетата бяха разперили короните си и хвърляха сянка, но в същото време имаше хубави слънчеви поляни. Мястото беше закътано и далеч от пътя, можеше много лесно да се отбранява само с един пост около гробищата.
Атанас разположи пост покрай гробищата, а след това изпрати да извикат местния първенец. Той много добре знаеше, че в Караризово отдавна вече са разбрали, че в покрайнините на селото има еничарска орта. Еничарският казан на 101-ва орта димеше и цялата местност се бе умирисала на курбан. Еничарите бяха доволни, защото този ден бяха вървели малко, а се оформяше да си починат добре и до утре да не мърдат от тук. Атанас не знаеше нищо за брат си. От вчера той непрекъснато хвърляше погледи към Боляровия хан, като че ли се опитваше да надзърне в него. Виждаше хана, който сега му изглеждаше малък на фона на голямата чорбаджийска къща, която се извисяваше зад него. Дали брат му помнеше договорката и беше запазил хана за него? Той беше подучил Хъкъ какво да каже, но все пак изчака да види дали ще се появи Иван. Той дойде. Водеше със себе си вакъл коч – дар за еничарите. Това още повече повдигна духа на аскери ге. Когато Иван се приближи, Атанас го огледа. Брат му имаше горда осанка и вид на човек, свикнал да се чува думата му. Въпреки че бяха минали много години, откакто не се бяха виждали, веднага го позна. Хъкъ и Иван започнаха разговор. Атанас беше подучил Хъкъ и той току що беше казал, че по време на похода на ортата е починал техният духовник. Тъй като беше светец, мюсюлманската традиция повелявала да му се издигне теке.
– Теке тук?! – учуди се Иван.
– Да, точно тук, където Аллах го прие при себе си!
По всичко си личеше, че Иван беше против, но не посмя да възрази. Той осъзнаваше какво ще стане, ако се разчуеше за чалтика. След малко той каза:
– Това място е свещено за моя род!
Думите му обаче не бяха чути.
Еничарите останаха няколко дни, докато не построиха текето. В каменен саркофаг поставиха всичко, което беше останало от Риз баба. Под ковчега издълбаха ниша, в която поставиха зу-л-фикр. Каменният саркофаг тежеше страшно много. Текето беше проста сграда с формата на куб, издигната от камъни, споени с хоросан. Към него от едната страна имаше много ниско минаре. Всички еничари от ортата помагаха в изграждането на текето и полагането на саркофага. Когато всичко свърши, Хъкъ помоли Атанас да строи цялата еничарска орта и всички заедно извикаха три пъти "Биз гилиндж мюсюлманларък!".
Потеглянето на ортата стана принудително. Един ден разтревожен в лагера нахълта Иван Бракмов. Той се появи толкова внезапно, че щеше да се срещне с Атанас очи в очи.
– Нападат Станимака! Нападат Станимака! – крещеше той. – Ордите на Емин ага са тръгнали да разорят Станимака!
Емин ага, нима беше още жив? Атанас се сети за хасковския кърджалия. И без това беше изпратен да унищожава кърджалиите. Ортата тръгна веднага. След няколко часа стигнаха в Станимака, бяха изпреварили хората на Емин ага. Веднага се заеха да укрепят града. Всички бяха чули новината, че пълчищата на Емин ага са тръгнали към богатия град. Хората бяха притеснени, носеха се слуховете за зверствата при нападенията над Хаскьой, Мустафа паша, Сливен и други големи и богати градове. Станимака се приготвяше за война. Атанас организираше цялата защита, но въпреки това не беше спокоен. Градът се състоеше от няколко махали. Източната махала, която се намираше от дясната страна на реката, ако се спускаш от планината, се наричаше Амбелин или Амбелинос. Това беше махалата около храма "Свети Димитър" и метоха. От другата страна на реката се намираше същинската част на града и махалата, която се наричаше Станимака. До нея от памтивека се намираше голяма турска махала. На север се намираше малка махаличка, съставена от българи, която се наричаше Кюмюрджъ махала. Тя беше изградена около малка черквичка, наречена Аргат клиси или "Черква на слугите", истинското име на която беше "Свети Атанасий". Градът имаше още една махала, която се наричаше Бохча и най-бедният квартал, който беше от заселели се безимотни селяни от околните села в покрайнините на града. Тази махала се наричаше Ципрохори или Ципрохорн махала. Тя беше наречена така на гроздовите люспи, на гръцки – ципури, които станимашките производители на вино изхвърляха. Първият спор беше дали въобще има смисъл махалата Ципрохори да се защитава. Градът беше добре закътан между двата дяла на Родопа планина. От изток като страж се извисяваше дял от Родопите, който се наричаше Добростан. Той защитаваше Амбелинос от изток. Тъй като този квартал беше най-малък, Атанас насочи цялото си внимание към другите части на града – от лявата част на реката. Тук бяха турските махали и по-богатата част на града. Богаташите искаха да се изключи Ципрохорн махала, за да се защити по-добре центъра на града. Все пак градът беше нараствал стихийно и не беше помислено за защитата му. Емин ага или няколко от неговите подчинени преди няколко години го бяха нападали и го бяха разорили, но сега се дочу, че хасковският главорез е събрал повече от 1000 кърджалии. От западната страна градът беше защитен от по-полегатите поли на дяла на Родопа планина, който идваше от самото сърце на планината и се наричаше Чернатица. Беше невъзможно градът да се нападне от юг, защото там беше планината, от изток се пазеше от Добростан, а от запад – от Чернатица. Малко вероятно беше нападението да дойде от запад, защото това означаваше да се мине много близо до Филибе. Емин ага беше тръгнал от Хаскьой, който се намираше източно от Станимака, но едва ли би рискувал да нападне от там. Това означаваше дълго време да се движи покрай планината и да бъде изложен на хайдушко нападение. Единствената посока, от която можеше да дойде атаката, беше от север.