Един ден, както преглеждаше как вървят строителните работи по укреплението на града, Атанас забеляза една жена, която носеше камъни. Това не би предизвикало вниманието му, ако жената не беше сляпа. Изведнъж жената изпусна тежкия бял сечен камък, който носеше, но въпреки слепотата си, успя да се предпази. После опипом започна да го търси. Атанас не помръдна и не помогна на жената, толкова гордост имаше изписано на лицето ѝ. Той по никакъв начин не искаше да я съжалява или да я накара да се почувства непълноценна. Все пак от този момент започна да я наблюдава. Това не беше трудно, тя явно беше напълно сляпа и нямаше как да забележи неговия интерес.
– Коя е тя? – попита Атанас един от станимашките големци. Той отиде да разпита и след малко каза:
– Някога баща ѝ бил кмет на Бачкьой, но починал по време на големия пожар в Бачкьой. Малко след това починала и майка ѝ. Сега живее при роднини в Станимака.
– Откога е сляпа?
– По рождение, доколкото знам, ага.
– Омъжена ли е?
Мъжът пак отиде нанякъде. След малко се появи и каза:
– Не и никога не е била омъжена. Никой не я искал такава.
– Как се казва?
– Марийка. Марийка Сотирова Устаманолова или Марийка Манолова. Явно някой от предците ѝ е бил майстор Манол или нещо такова.
Атанас я гледаше вече все по-неприкрито. Тя беше по-възрастна от него, но това нямаше значение. Все повече му харесваше силата и твърдостта, които излъчваше тази жена. Макар дребна и нямаща нищо общо с тези, които бяха смятани за красавици, в нея имаше нещо, което я отличаваше от другите жени. За жалост нападението на Емин ага прекъсна връзката му с бачковката.
Емин ага нападна от север. Първият щурм беше много свиреп. Атанас знаеше, че колкото по-дълго устоят, толкова повече ще изнервят кърджалиите. Той беше изпратил зов за помощ до Филибе, но знаеше, че никой няма да откликне на молбата му. Трябваше да се справя с помощта на жителите на Станимака.
Битката продължи много дни. С помощта на българите, турците от махалите и еничарската орта градът се бранеше много успешно. Емин ага атакуваше от север, но Атанас беше предвидил това и всяка следваща кърджалийска атака се разбиваше в стените на защитниците. Барут и карбит имаха достатъчно. Скоро храната на 1000-та кърджалии щеше да привърши и те щяха да се върнат обратно. В този момент се случи нещастие. Един ден при Емин ага завели пленена млада гъркиня. Агата я разпитвал и измъчвал и гъркинята признала, че Амбелинос е много слабо защитен. При следващата атака изненадващо Емин ага нападна от изток и така градът беше превзет. Атанас се опита да въведе дисциплина и ред при отстъплението. Той специално изпрати няколко еничари, които да отведат Марийка и семейството ѝ. Всички защитници и децата бяха отведени нагоре по поречието на река Чая към Бачкьой. Атанас беше предвидил, че това ще бъде пътят за отстъпление и вече беше приготвил каруците с домочадието. Така при отстъплението бяха дадени колкото се може по-малко жертви. Атанас беше един от последните, които напуснаха града. След като превзе града, желанието на Емин ага да преследва защитниците в тясната клисура изчезна. Хората му се интересуваха единствено от плячката и богатствата на града. Атанас и станимашките големци се качиха на една височина над града и гледаха как кърджалиите го унищожат и подлагат на плячкосване. Привечер тук-там се появиха пламъци и скоро пожари обзеха целия град. Хората долу плачеха. Повечето от тях предпочитаха смъртта пред това да видят как в огъня изчезват годините труд и трупаното с поколения. Минаха няколко дни преди Емин ага да си тръгне. Той отведе със себе си кервани с камили, отрупани с богатство. Когато хората се връщаха и виждаха това, което беше останало от къщите и имотите ми, оставаха потресени. Отначало Атанас мислеше, че донякъде е успял да защити поне хората, но сега осъзна, че те са обречени на бавна смърт. Мъката и сълзите бяха толкова много и не беше рядкост да се види висящото тяло на някой нещастник, неуспял да свикне е гледката на разорението си или останал сам без семейство и решил да сложи край на живота си. Атанас обикаляше из руините на града. Ужасът на гледката, която го заобикаляше, много го разстрои. Той реши да поеме в свои ръце възстановяването на града. Сега хората трябваше да се мобилизират, трябваше да се работи много, за да нямат време да осъзнаят какво им се беше случило. Всички трябваше да си помагат. Така Атанас включи ортата да помага на гражданите. Еничарите въвеждаха ред и им помагаха. Само след няколко дни вече имаше резултати от действията им. През цялото това време той продължаваше да наблюдава Марийка. Възхищаваше се на силата, с която тя приемаше случващото се и как се бореше, без следа от отчаяние. Понякога се опитваше да си представи какъв би бил животът му, ако на него му се случеше нещо такова. Скоро откри, че да е сляп би било най-страшното нещо, което може да му се случи. Понякога затваряше очи и се опитваше да направи най-елементарното нещо. Очите, които досега беше приемал като даденост, всъщност постоянно му бяха необходими. Какво ли беше да живееш във вечен мрак? Какво ли беше никога да не си виждал слънцето, тревите и цветята? Атанас все повече се възхищаваше на сляпата жена и все по-често се "улавяше", че си мисли за нея. Един ден заговори за това на Хъкъ.