– Атанас Аскероглу ефенди, скоро булката ще пристане!
Иван познаваше Хъкъ, защото през цялото време, докато ортата беше в покрайнините на Караризово, той мислеше именно стария турчин за чорбаджия на ортата. Сега веднага разбра, че именно брат му е командир на всички еничари. Все пак името му беше българско, което означаваше, че може би бе запазил християнската си вяра. Но освен това Иван чу, че става въпрос за някаква булка. Явно брат му щеше да се жени. Ако беше християнин, това означаваше, че може да има само една жена. Едва ли на тази възраст Атанас не се беше женил досега. Ако пък беше мюсюлманин, това, което каза Хъкъ, можеше да означава поредната ханъма в харема му. Но що за човек трябва да си, за да вдигаш сватба в такъв трагичен за съгражданите ти момент?
Атанас скоро беше виждал Иван, но въпреки това продължаваше да го оглежда. От самото начало той. Атанас знаеше, че брат му е изненадан, че го вижда като еничар. Със сигурност никога не беше мислил, че брат му може да се окаже на турска военна служба. Иван стоеше нелепо пред брат си, който все така го оглеждаше.
– Оставете ни сами! – каза Атанас. Той произнесе думите с такава сила и решителност, че всички присъстващи веднага се подчиниха. После направи жест на Иван да седне.
– Какво става, пазиш ли ми още Боляровия хан? Помниш ли договорката ни?
– Да, пазя хана за теб, когато се върнеш си добре дошъл!
– Видях, че си построил голяма къща на няколко ката. Има ли дувар между хана и твоята къща?
– Няма! – поклати глава Иван.
Атанас не каза нищо, но веднага разбра, че Иван си е присвоил хана и че дори не е очаквал брат му да се завърне. Въпреки това не се разсърди на брат си. Еничарът дори не се поинтересува как е живял, а само попита:
– Ходил ли си без мен до Дяволската дупка?
Без да му отговори, Иван каза:
– А ти откри ли някъде другаде кесиджийски къщи?
– Не съм търсил никакви къщи!
– Поне тази в Стамбул не откри ли?
– Хъкъ ага е собственикът на къщата в Истанбул. Влизал ли си в пещерата без мен? – пак повтори въпроса си Атанас.
– Не съм ходил в пещерата от тогава.
– Искаш ли двамата да отидем и да го извадим?
– Къде ще го държим?
– Ще ти покажа.
– Ще се жениш ли?
– Да! – без особен ентусиазъм отговори Атанас.
– Ще ми гостуваш ли в Караризово? Нека там да вдигнем сватбата! Нека всички разберат, че брат ми е жив и се жени!
Атанас не помръдваше. Трябваше му време да осъзнае думите на брат си. Скоро реши, че идеята не е лоша. Атанас дори се опитваше да си представи как Марийка – жена му, ще живее в Истанбул, но не можа. Тогава бързо взе решение.
– Ще направя сватбата си в Караризово!
Така двамата братя се разделиха. След няколко дни Атанас пристигна в Караризово. Иван вече беше поръчал и между имота на брат му и неговия дюлгери от Бачкьой вече вдигаха дувар. Атанас се настани в Боляровия хан и спомените от детството го налегнаха. Къщата на брат му се извисяваше над имота и земята му и го потискаше. Може би, за да разбере дали брат му е християнин, Иван още първия ден го заведе в Старата черква и двамата се помолиха за душите на предците си. Когато Иван видя как брат му се кръсти, се успокои.
Вечерта двамата братя излязоха от селото. Водеха биволска каруца. Никой не ги видя, защото вече беше доста късно и всички се бяха прибрали по домовете. Като минаха покрай гробищата, свиха надолу и се насочиха към параклиса и новопостроеното теке. Атанас водеше брат си, а Иван не знаеше къде отиват. Във волската каруца бяха натоварили две лопати и две чапа (чапа – тясна мотика, разпространена в планината). Когато стигнаха до параклиса, мъжете не спряха, а по знак на еничара, Иван подкара биволите към каменния брод, който пресичаше реката малко по-надолу. Животните с лекота извадиха каруцата от водата. Атанас накара Иван да спре до текето. После двамата с огромни усилия успяха да преместят каменния саркофаг. Отдолу се показа нишата, в която Атанас бе поставил зу-л-фикр. Еничарът го взе в ръце.
– Какво е това? – Иван явно не си спомняше ятагана на Риз баба.
– Знаеш ли кой е погребан в текето?
– Казаха ми, че е някакъв еничарски духовник, когото високо ценили – Иван отговори, но като че ли осъзна, че това не е верният отговор. – Кой е?
– Това е текето на Риз баба. Това е неговият ятаган. Смятам да скрием съкровището именно тук, в текето под саркофага. Помниш ли, че той ми предаде ятагана си? Ще си го взема обратно! Той и без това вече няма да му трябва.
– Но така съкровището няма да е много скрито!
– Знаеш, че християните българи ги е страх от това да влизат, особено вечер, и да оскверняват мюсюлмански храмове. Те смятат, че Дяволът скита по тези места. Духът на Риз баба ще пази съкровището, така както го е пазил приживе!