Атанас често се връщаше към думите на Хъкъ ага, които му беше казал преди да умре. Трябваше да минат години преди да разбере думите на покровителя си и да осъзнае колко прав е бил той. Въпреки че знаеше, че именно Риз баба е този, когото всички смятаха за Махди, нещо му пречеше да осъзнае нещата. Минаха години и Атанас все се питаше кое е учението на Махди. Той непрекъснато съжаляваше, че не го знае и така не може да спаси еничарския корпус. С времето разбра, че всъщност учението, за което беше говорил Хъкъ, беше това, което Риз баба беше разкрил на него и брат му пред пещерата Дяволската дупка. От еничарите само той познаваше учението на Махди и единствено той можеше да ги спаси от гибел, и да ги трансформира в нова сила, с нов живот и бъдеще. Атанас осъзна тази отговорност много късно, след като години се беше лутал.
После мина време преди да разбере как това учение може да спаси еничарите. Така и никога не разбра дали беше успял да се справи със задачите, е които го бяха натоварили Риз баба и Хъкъ. Сега обаче той беше далеч от тези времена, събитията следваха едно след друго и той се опитваше да не изостава от тях.
Погребаха Хъкъ ефенди в гробището на Караризово. Понеже всички в селото бяха християни, наложи се от Станимака да повикат ходжа, за да изпълни ритуала. Така Хъкъ остана завинаги в земята на Караризово близо до Ибрахим ал-Махди. Така почина последният човек от сектата на Махди. Гробът му се намираше до гроба на Али Мюзекки.
Погребението наложи за известно време отмяна на сватбата. Атанас направи още няколко промени в хана, сега вече имаше много пари, след като с брат му си бяха поделили част от богатството. Направи скъпи подаръци на Марийка, купи ѝ нови дрехи и сукмани. Купи няколко наниза от пендари, хем като зестра, хем като пари за черни дни. Еничарите все още се намираха в Станимака, но Атанас всеки ден ходеше при, като в същото време се възползваше от това, за да се вижда с Марийка. Ако случайно той не отидеше, веднага към него тръгваха пратеници и така Аскероглу имаше непрекъсната връзка е големците на града и еничарите си. Роднините на Марийка бяха вдъхновени от предстоящата сватба и се радваха, че на сляпата жена ѝ бе излязъл късметът. Те явно се бяха отчаяли, че това никога няма да се случи и като остарее, жената ще легне на техните ръце. Сега това им се размина. Освен това Хъкъ ага ги беше отрупал с дарове и злато, а и Атанас се оказа не по-малко богат и влиятелен от столичанина. Те виждаха, че бъдещият мъж на Марийка е голям турски командир, освен това беше българин и християнин, доколкото бяха разбрали.
Сватбата беше наистина грандиозна. Повече от дузина биволски каруци още по тъмно тръгнаха от Караризово към Станимака. Атанас предвождаше шествието. Той яздеше красив арабски кон, а зад него ходеше избран отряд от неговите еничари, облечени в чисти и красиви дрехи и високите си бели шапки е ръкава на хаджи Бекташ отгоре. Пред цялото шествие вървеше оркестър от няколко музиканти с тъпани, зурни, гъдулки и свирки. Те свиреха и български мелодии, и турски маанета. Когато навлязоха в наскоро разрушения град, всички, които срещнеха, им се усмихваха. Животът отново разцъфтяваше сред руините. Всички знаеха кой е Атанас – спасителят на Станимака. Историята за сватбата между българския предводител на еничарите Атанас и сляпата жена беше в устата на всички. Сега целият град се беше събрал, за да види това, за което после години наред щеше да се говори. След като взеха с музика и гърмежи булката, всички талиги тръгнаха да се връщат. Сега те бяха пълни с родата на Марийка от Бачкьой, Станимака и Търнов. Да, оказа се, че майката на Марийка е била от Търново и сега две или три каруци бяха пълни с нейни роднини дошли чак от Северна България.
Всички сватбари бяха потресени от това, което виждаха в Караризово. Оризищата, стегнали като в клещи селото, и то – обградено отвсякъде от вода, изглеждащо като остров. Земята беше най-скъпото нещо в Караризово. Тук всичко беше малко – малки дворчета, тесни пътища, колкото само да мине биволска каруца, малки къщи. Дори селският площад беше малък, стегнат от дуварите на съседните къщи. Именно тук, на селското площадче, горяха няколко огъня, в които още от предната вечер се варяха няколко коча на курбан. Освен това няколко агнета бяха сложени да се печат по хайдушки. Така беше научил двамата братя да правят агнетата чичо им Кръстю. Имаше и от традиционния за Караризово ориз. В няколко казана вреше ориз за пилаф, а жени с дървени бъркалки в ръце бавно го разбъркваха.