След като слязоха от каруците, сватбарите веднага започнаха танци. Най-дейни бяха северняците от Търново. Те явно поръчваха музиката и тя свиреше за тях. В един момент всички северняци се извиха в красиво дълго хоро. Няколко хора от Караризово опитаха да се хванат при тях, но скоро се отказаха и се пуснаха от хорото. Музиката, на която танцуваха северняците, беше шумна, игрива и весела. Такива бяха и лицата, и излъчването на танцуващите. Те бяха ведри, усмихнати и явно се веселяха. Но това, което впечатли Атанас, беше танцът. Те танцуваха сложно и с много стъпки, изведнъж хорото се люшваше напред, после се разтягаше, танцуващите ту се втурваха напред, ту рязко спираха всички, като един клякаха, после се изправяха и продължаваха. Всички скачаха едновременно като един и се движеха така, все едно предварително се бяха уговорили. Атанас никога не беше виждал толкова сложно и жизнено хоро. Той стоеше отстрани и наблюдаваше. Гледката беше наистина впечатляваща. Явно и караризовци бяха оценили хорото, защото гледаха как танцуват северняците, а по лицата им "се четеше" радост и одобрение. Явно на тях също им харесваше този танц. След като танцуваха доста дълго, търновци се умориха, но нямаше как при тези подскоци, клякания и толкова динамичен танц. Музиката обаче продължаваше да свири. След това на мегдана се хванаха на хоро караризовци. В този момент се видя разликата между хората от севера и юга. Танцът на караризовци беше ситен и някак потиснат. Те танцуваха като едва местеха краката си. В танца, в застиналите изражения на лицата им и в това как държаха телата си имаше стаено някакво напрежение. Нещо робско и потиснато, което ги притискаше отвътре. Докато танцуваха, главите им бяха наведени, а погледите им сякаш дълбаеха земята. И танцуваха ситно, ситно тъпчеха земята и като че ли се притесняваха да не пропуснат нито частица от нея, която да не бъде стъпкана. Те танцуваха така, със ситните си стъпчици, монотонно и с напрежение. Атанас настръхна, толкова стаена мъка и напрежение имаше в танцуващите мъже и жени. Наведените им глави и положението на телата им събуди в него някакъв първичен спомен за нещо отдавна забравено. Тръпки преминаха по цялото му тяло. В този танц се отразяваше начинът на живот на караризовци, мизерията, газенето на чалтика и това, че са потискани. Танцът изразяваше търпението и огромната сила, която таеше всеки един от тях. Този танц нямаше нищо общо е веселото, жизнерадостно, слънчево северняшко хоро. Личеше си, че търновци танцуват, за да изразят радостта си, да се веселят, а караризовци – за да оцелеят, ако може чрез танца малко да им се размине мъката и да разкъсат оковите, които стискат ръцете и краката им, пристягат гърдите им и душат гърлата им. Монотонните стъпчици и сивият, еднообразен танц предизвикаха екстаз у танцуващите и скоро селяните като че престанаха да чувстват и да чуват. Явно това беше техният начин да се предпазят от болката и да потънат в един свят, в който остава само танцът, ритъмът и движението, а мисленето, колебанието, страданието и болката изчезват.
Едва сега, като гледаше всичко това, Атанас започна да разбира себе си. Едва сега започна да разбира какъв е и защо много пъти досега беше постъпвал по даден начин. Той беше караризовец – мрачен, сериозен и потиснат. Страданието беше оставило своя постоянен отпечатък върху него. Караризовци знаеха какво е страдание. Това беше той! Чак сега, когато видя как изглеждат и танцуват северняците, той осъзна това. Те бяха много по-леки като хора, усмихнати и лъчезарни. Атанас беше сигурен, че те много по-леко ще приемат несгодите и винаги ги води това да живеят по-добре и да са щастливи, а караризовци не бяха такива. Досега той винаги беше мислил, че всички са като него, но ето, че имаше и друг вид хора. Той беше потресен. Гледаше веселите, усмихнати търновци, разбираше ги, дори беше сигурен, че техният начин е по-добър и по-лек, но сърцето му го отнесе при сериозните и съсредоточени караризовци. Мрачните, кървави погледи, стаената сила, която се излъчваше от най-малкото помръдване и един жест само, монотонните стъпчици и никакво излишно движение. Той настръхна от силата, която танцуващите излъчваха. Той беше караризовец и сега разбра това. Не знаеше кой е баща му, но в този момент разбра, че той също е бил караризовец. Това бяха неговите хора, това беше той.
Монотонният танц продължаваше безкрай. Докато търновци танцуваха всяко хоро по различен начин, с различни стъпки, караризовци танцуваха само по един начин – ситно, ситно, ситно... сега Атанас разбра защо те танцуват така. Тук земята беше най-скъпото нещо, мегданът беше малък и никъде нямаше много сухо място. Това, че всичко беше в оризища, беше принудило караризовци да променят танците си, да танцуват с толкова ситни стъпки и така да вият хората си. Тук нямаше широки поляни, на които да се развихри голямо хоро. Те го огъваха и навиваха ситно, ситно, един в друг, телата се триеха едно в друго, като че ли търсеха подкрепа и опора едно от друго. Този танц приличаше на змия, която се гърчи около тялото си и се е свила на топка, но продължава да се нагъва в себе си сякаш иска да бъде все по-близо до себе си, да влезе в себе си и да се самопогълне. Атанас беше омагьосан от този танц. В него имаше нещо змейско, нещо първично и силно.