Когато и караризовци се умориха, всички седнаха върху застлани черги направо на земята и започнаха да се хранят. В Караризово нямаше грозде и не се намираше нито ракия, нито вино, затова Атанас беше поръчал вино от Куклен. Негови хора бяха стигнали чак до Перущица. Иначе той би купил вино от Станимака, където се правеше най-хубавото вино от мавруд, но сега там всичко беше разорено. От Бачкьой беше поръчал смокини, ябълки беше взел от Молдава и Цървен. На софрата имаше всичко. Скоро северняци с учудване откриха, че по постелите почти никъде нямаше хляб. Наложи се в последния момент от Козаново и Арапово да се донесе хляб. Така цялата кааза научи, че Атанас Аскера
– Братът на Иван Бракмата, е жив и здрав и вдига сватба. Всички се черпеха за здравето на младоженците. След обилното ядене, всички тръгнаха и се насочиха към Старата черква. От Араповския манастир беше дошъл игуменът и той лично венча Атанас и Марийка в семейната черква на Болярови. Така семейната черква на Болярови се превърна в семейна черква на Бракмови и Аскерови. Празненствата продължиха точно както се разказва в приказките – три дни и три нощи. В края на третата нощ Иван Бракмата се почувства зле. Той се извини на Атанас и се оттегли в къщата си. По-късно Георги Бракмов – най-големият син на брат му, го повика, каза, че баща му искал да говори с него. По това как изглеждаше Георги и как се държеше, Атанас разбра, че нещата не търпят отлагане. Той стана и го последва към къщата на брат си. Алкохолът малко го беше замаял, но колкото повече наближаваше Гроб махала и техните две къщи, толкова по-добре се чувстваше. Хладният ветрец, който лъхаше от оризищата, му помогна до прочисти мислите си и да отрезви главата си. Всички сватбари, цялото село се беше веселило три денонощия. Голяма част от хората вече бяха доста пияни и бяха налягали кой където свари. Еничарите се бяха отделили на отделна софра, за тях имаше отделна музика и понеже не пиеха и не танцуваха, не се смесиха с останалите сватбари. Преди малко и те се бяха отделили и под строй се бяха прибрали към Станимака. Макар че вече се намираше в Гроб махала, Атанас ясно чуваше силната сватбарска музика, която кънтеше над цялото село. Георги му показа одаята на Иван. Еничарът вървеше бавно. Най-накрая застана до леглото на брат си. Сега той му се стори толкова стар и отпаднал. Нищо не беше останало от онзи мъж отпреди няколко дни. Когато брат му се опита да се изправи, той видя, че кожата на врата му висеше, като че ли човекът в нея се беше стопил и изведнъж тя се беше оказала много по-голяма, отколкото бе нужно. Това, което порази еничара, обаче беше смъртта. Да, той видя смъртта в очите на брат си. Не можеше да сбърка, там нейде в дъното на очите на брат му се беше загнездила смъртта. Като малко приклекнало дете тя очакваше своя момент и Атанас разбра, че той няма да е толкова далеч.
– Братко! – каза Атанас и го прегърна, но брат му не се притесни, явно той също очакваше смъртта.
– Сватбата беше много хубава и съм щастлив, че бях на нея! Радвам се за теб, братко! Дано Бог ме прости за помислите, които съм имал към теб!
– Бог дано прости мен, защото не те познавам! И много пъти имах възможност да дойда и да те видя, но някаква гордост ми пречеше да го направя! Моля те, разкажи ми за себе си! Не искам да те загубя преди да съм те опознал! Нека майката Божия ме прости, че не познавам брат си, защото ти си мой роден брат и имаме с теб една майка! Разкажи ми за себе си, братко!
Като чу думите на брат си, Иван се усмихна. Той като че ли беше очаквал дълго време това да се случи и сега се радваше. Помълча малко сякаш да събере мислите си и да натрупа сили, след което каза:
– След като ти напусна, аз започнах да се грижа за селото, за чалтика и за цялата кааза.