– Кога се ожени за Желязка?
– Не бях ли женен, когато ти тръгна?
– Не.
– Значи малко след това. Няколко години се грижих за селото. Трябваше да построя къща, това отне три години. През това време живях в хана. Отначало всеки ден очаквах да се върнеш, но това не се случваше. С времето започнах да мисля за теб като за умрял. Бях сигурен, че не си оцелял още първите дни. Така наконтен както тръгна по опасните пътища, бях сигурен, че си мъртъв. Когато те прежалих, продължих да тренирам. Децата се раждаха едно след друго и си отиваха. Редуваха се радост и тъга. Когато Георги поотрасна, започнах да го уча. Кира не беше добре нещо със здравето. Днес надеждата ми е за Начо. Ако умра, продължи да го учиш на пехливанлък! Той е кръстен на теб! Направих това, когато реших, че си умрял и повече няма да се върнеш. Ти защо не ми изпрати вест, че си жив? Георги е много зает със собствените си деца. Би ли учил адаша си?
Атанас кимна с глава.
– След като пораснах и укрепнах, придобих изключителна сила. Сигурен съм, че работата в оризищата много помогна за това. Краката и ръцете ми станаха възлести от тежката работа по чалтиците (бел.ав - Става въпрос за ревматизъм). Изправях се и побеждавах всеки, който се изпречеше пред мен. Една година отидох в местността Четиридесетте извора близо до Станимака, около селата Молдава и Козаново. Там всяка година се провеждаха пехливански борби. Някои дори смятат, че това са онези легендарни Четиридесет извора, около които са се създали първите пехливански борби. Победих! След това игуменът на Бачковския манастир ме благослови, а един стар пехливан ми сложи агне на врата. Тъй като мислех, че си мъртъв, знаех, че трябва да изпълня завета на Риз баба. Винаги съм бил много вярващ и реших да изпълня всичко, което бяхме обещали на стареца. С времето селото и каазата вървяха все по-добре. Произвеждахме и продавахме ориз в почти цяла Европа. Пари имах достатъчно, затова не ми се наложи да пипам съкровището на Риз баба.
След като победих на Четиридесетте извора, се подготвих и се отправих към Пашакьой. Там, в Къркпанарските борби, победих всички, а накрая и най-добрия пехливанин на Бимбалови, който години наред беше най-добрият пехливан в Империята. Когато се срещнахме, той беше голям мъж. Беше много силен и страхотен майстор на пехливанската борба, току що беше победил стария вече Кралю Бимбалов. Пехливанинът се казваше Димитър Узунов. Хвърлих го така, че счупих ръката и плешката му и те зараснаха накриво. Димитър повече никога не се бори, но се опита да подготви по-млади пехливани от рода на Бимбалови, които да ме победят. Той стана мой враг за цял живот. Следващите години побеждавах всички млади пехливани на Бимбалови. Хвърлях ги и ги борих така, че ги наплаших. Накрая дори някой от тях се опита да ме застреля, докато се прибирах по пътя за Караризово. Сигурен бях, че в основата на това е същият този Димитър Узунов. За да се спася, се крих една година в планината. Следващата година, след като отново победих Бимбалови, не се върнах, а отидох в Едирне, където станах башпехливан. Султанът и агата на еничарите ми предложиха да се боря за тях, но аз отказах. Когато се прибирах, те изпратиха джелатите си след мен. Дали бяха джелатите, или Димитър Узунов, не знам, но се наложи да бягам и отново да се крия в планината. Не исках да се прибирам в Караризово, за да не привличам вниманието към селото и чалтиците. Опитах се да събера хайдушка дружина, но всички мъже, които можеха да държат оръжие, ставаха кабадани при кърджалиите. Една година обикалях из планината и най-накрая се прибрах в Караризово. От това, че от дете бях по чалтиците и газих ледената вода, краката и ръцете започнаха толкова да ме болят, че вече не можех да задържа каквото и да е в ръка. Наложи се да се прибера в Караризово и така приключих с борбата и хайдутуването, а нямах още 27 години.
Скоро след това се разнесе слух, че Димитър Узунов най-после е подготвил сина си да ме победи. Той го отгледал в една пещера в планината и от най-ранно детство го учил на борба и да върти шашката. Нямало тайни за малкия Никола, но не това, а свадливият му нрав, инатът и упоритостта му го правели опасен. Младежът бил бунтар и изпъквал сред момчетата на Бимбалови. Този Узун Никола бил луд гидия и чух, че ме търсил, за да отмъсти за баща си и да върне първенството на Бимбалови.
Следващите години преминаха в борба, работа и грижи за децата.
Като замълча малко, Иван каза:
– Мисля, че това е моят живот.
След малко дойдоха няколко от сватбарите, които търсеха Атанас. Няколцина от гостите искаха да си тръгнат и да се сбогуват е младоженеца. Атанас излезе и каза на Иван, че след малко ще се върне. На мегдана обаче имаше много неща за уреждане и му се наложи да се забави. Като приключи, тръгна бързо към Гроб махала, за да продължат разговора с брат си, но вече беше късно.