През 1800 година се роди Стефана, а през 1803 година – Димитрина, на която всички казваха Митра. Така Атанас и семейството му заживяха спокойно в Караризово. Освен свадите с Ляшка и Бракмови, всичко друго беше наред. Хората от Караризово уважаваха Атанас. Неговата еничарска орта все така беше в Станимака. Всеки ден чорбаджията на еничарите ходеше до Станимака, за да оправя делата на ортата. Еничарите бяха много дисциплинирани. Имаше една стара еничарска поговорка. Тя казваше, че 10 000 еничара могат да се командват само с една връвчица. Еничарите на Аскероглу бяха едни от най-дисциплинираните. Станимаклии също одобряваха присъствието на еничарския казан около града. Те много добре помнеха как ги бяха спасили от явна гибел и смятаха, че присъствието на ортата възпира Емин ага отново да нападне.
Станимака се беше възродила след нападението на Емин ага. Сред пепелищата тя сега израстваше все по-бяла и красива. От околните села прииждаха все повече и повече хора и сега градът беше много по-голям и оживен отпреди. Белите къщи се извисяваха вече построени от камък и светеха на слънцето. Върнаха се занаятчиите, керваните отново потегляха към Бяло море, дори циганите се върнаха.
Един ден извикаха Аскероглу в Станимака, защото беше пристигнал огромен арнаутски отряд. Атанас се забърза. Отрядът беше предвождан от някой си Мехмед Али. Албанецът веднага направи впечатление на Атанас. Той беше със силно излъчване, говореше отсечено, просто и ясно. Беше тръгнал да се включва в Турскомамелюкската война.
– В Албания е толкова бедно, че мисля въобще да не се връщам – каза Мехмед Али. – Братко, хайде с мен да покоряваме света, ще стигнем чак до Египет!
Атанас също искаше да предприеме някоя нова авантюра, но не можеше да мръдне от Станимака, без заповед от началниците си.
Двамата мъже веднага си допаднаха. Всеки позна в другия истински воин и изпита уважение към човека отсреща. Атанас веднага оцени потенциала на Мехмед ага. Той беше много добър командир, в това не можеше да има съмнение. Арнаутът също хареса българина и двамата изградиха най-добри чувства един към друг. Те запазиха приятелството си, въпреки че пътищата им от този момент се разделиха. Пишеха си писма, изпращаха си поздрави и следяха кой какво прави. Това стана в година 1802.
През цялото време Атанас следеше това, което се случваше в Империята на султана. Решителните действия при Абукир през 1798 година на английския флот, командван от адмирал Нелсън, станаха най-ефикасният помощник на Селим III, тъй като смелостта и силата на мамелюците се оказаха недостатъчни, за да спрат модерната и вдъхновена армия на Наполеон. Останал без флот, Бонапарт се прости с мечтата си за поход в Индия и промени плановете си. Следващото му решение беше да се отправи на север към Мала Азия, а оттам по суша да се добере до Франция, но това също не се осъществи. Походът в Сирия беше спрян в Акка, където упоритият Джезар паша издържа 70-дневната френска обсада и на 20 май 1799 година Наполеон тръгна обратно към Египет. На 22 август генералът позорно изостави армията си и се върна във Франция.
В края на септември 1801 година и последните остатъци от френската експедиция се отправиха към родината си. Султан Селим реши да се възползва от ситуацията и изпрати войска, която да наложи властта на Портата над спорната провинция, но се сблъска с властния тон на покровителката си Англия, чиито амбиции явно бяха да запази Египет като своя зона на влияние. Това се оказа невъзможно. Според условията на един договор, сключен в Амиен между Англия и Франция на 27 март 1802 година, англичаните бяха принудени да напуснат Египет. Колкото и да протакаха изтеглянето си, през март 1803 година последните британски войски напуснаха Александрия. Още преди окончателното им изтегляне Селим III се възползва и пусна низамите – новите си войници, в Египет (1802-1804), където те претърпяха поражение от опитните мамелюци. Така новата му войска – дезорганизирана и неопитна, претърпя пълно поражение.
През 1802 година, след 34-годишно управление, от собствена смърт в Сирия умира Ахмед Джезар паша, но султан Селим отново се оказал безсилен да наложи властта си. Джезаровите владения са поделени между бившите му военачалници, всеки от които наложил свой ред, без да признава ничия власт.
Когато се случиха тези неща в Египет, Атанас помисли, че ортата му ще бъде изтеглена към Африка и ще последва Мехмед Али, това обаче не се случи. Анархията беше обхванала и провинциите непосредствено до столицата. В Тракия и Южна България кърджалийските банди сееха смърт и ужас. В Северна България вилнееше Мустафа Байрактар. Той беше най-големият кърджалийски главатар и все още живееше в Русчук. Хаскьой все така беше столица на бандитите. Сред тях най-силен беше престарелият вече Емин ага, който поддържаше връзки с по-младия от него Мустафа Байрактар. В Тракия и Странджа обаче вилнееше Индже. Северозападна България и Източна Сърбия се намираха под контрола на Осман Пазвантоглу. Самоутвърдилият се на власт в Янина Али Тепеделенли разпространяваше властта си върху части от Албания и Епир, а от 1792-1794 година в Белградския пашалък еничарите се опитваха да изгонят валията и да установят собствена власт.