Към вътрешните трудности се прибавяха и външнополитическите събития. Русия постоянно се намесваше във Влахия и Молдова и ограничаваше османското влияние в княжествата. Тя оказваше помощ и покровителстваше въстаналите сърби. От своя страна османците не можеха да се примирят със загубата на Крим. След 1804 година Наполеон полагаше особени старания да възстанови изгубеното доверие на Портата, като обещаваше да защитава османските интереси. Оказвайки се във военен конфликт с Русия (1805), той предлага на Селим 111 също да обяви война на северната си съседка, а в замяна да му даде Крим, Кавказ и Северното Причерноморие. Отначало Селим се поколебал, защото още помнел какво казал Наполеон за него и Османската империя, но след битката при Аустерлиц (2 декември 1805), в която Бонапарт разбил обединените австроруски войски, надявайки се на лесна победа над руските сили и подстрекаван от Франция, в края на декември 1806 година султанът обявил война.
Съюзът с Наполеон обаче противопоставил Османска империя е Англия, чийто флот през февруари 1807 година форсирал Дарданелите и навлязъл в Мраморно море. С отбраната на столицата се заел лично френският посланик генерал Себастиян и под негово ръководство английската атака била отбита, като на излизане от Дарданелите ескадрата претърпяла големи загуби. Това обаче не успокоило започналото брожение сред еничарите и столичното население, още повече че войната с Русия се оказала отново неуспешна.
Пораженията във Влахия накараха Селим III да изпрати "новата войска" на фронта. Когато низамите напуснаха столицата, еничарите в Едирне вдигнаха бунт и се подготвяха за война. Атанас стоеше все така в Станимака и се чудеше какво да прави. Уплашен от действията на еничарите, султанът връща низамите обратно. В следващите месеци агата на еничарите, подкрепен от религиозните турци, обвинил султана, че иска да унищожи еничарите – "стълба на Империята". За слабостта и отслабването на Империята той обявил, че са виновни новите "гяурски" нововъведения, дошли от Запад.
На 25 май 1807 година, под предводителството на сейменбашията Мустафа Кабакчъ, еничарите обградиха султанския дворец, настоявайки султанът да отмени реформите. Скоро султанът обява прекратяване на реформите и разпускане на "низамите". Той не се противопоставил и на собствената си абдикация, и на 29 май 1807 година предоставя властта на своя братовчед Мустафа.
Атанас следеше с тревога случващото се и имаше готовност във всеки момент да тръгне с ортата си към Стамбул.
Новият султан беше син на Абдулхамид I и Айше Синепервер султан. Той беше доволен от провала на реформите на братовчед си. Мустафа беше привърженик на еничарите и искаше да спре инвазията на западни идеи и нововъведения, които обезличаваха Османската империя. Така Атанас, а може би и всички еничари, си отдъхнаха. Той беше сигурен, че Мустафа е един от хората, които с удоволствие слушат неговите разкази и думите на Риз баба. Атанас беше радостен, защото, без негова помощ, всичко се беше оправило. Еничарите отново се отдадоха на почивка, но всичко това продължи твърде кратко, до лятото на 1807 година, когато от Истанбул новият султан Мустафа IV издаде ираде. В султанската заповед се поставяше задача да се унищожат всички кърджалийски дружини върлуващи из Румелия и България. Емин ага беше най-могъщ в Хасковско, Сливенско, Филибелийско и Станимашко. Сега Емин ага се намираше около Хаскьой. Атанас се прости със семейството си, държавните дела го зовяха и той тръгна без колебание.
Когато наближи Хаскьой и стигна до село Куру чешме (днес село Горски извор), той разбра, че Емин ага въобще не се намира в Хасковско, а бе преминал Балкана и се намираше в Северна България. Това много го учуди, но продължи пътя си към Едирне, където да се присъедини към останалите еничари. През цялото това време чрез вестоносец непрекъснато следеше случващото се в Империята. Аскероглу беше сигурен, че вярната му и точна намеса в делата на Империята зависят от това колко е информиран.