Кара Колю, освен Кара Феиз, изместил и Сяро Барутчията от сърцето на Индже. Много пъти по-старият човек с щръкнали настрани мустаци спасявал бившия еничар и подлагал тялото си пред това на кърджалийския султан.
При едно нападение над селото, от което бил Сяро Барутчията, Индже срещнал смела мома, която се наричала Пауна. Водил я известно време, но после я зарязал. С времето той се научил да пие, а пиел страшно и кръвясвали очите му. Веднъж повел ордата си пиян, но Пауна се забавила, защото грижи имала за малкото им дете. Тогава дяволът в Индже, подлуден от лютата ракия, подхвърлил бебето повито с пелени и го пернал с еничарския си ятаган. След това тръгнал с ордата си, без дори да се обърне назад. Коравите кърджалии сами избили стотици невинни, "пречупили" сърцата си и никой вече не посмял да вдигне глас срещу Инджето. Тази история се разнесла из цяла Тракия и всички потръпвали само като я чуели. С Пауна ордата напуснал и Сяро Барутчията, който се оказал неин чичо.
Минало се много време, Индже станал още по-суров и не знаела милост ръката му, и не се уморявала да убива. Където минел, проплаквали всички села, деца от майки разделял и почернял цели родове. Всички кърджалии знаели, че щом техният кърджалийски султан посегнал на собственото си чедо, не знае милост и каквото и да направеше, не се учудваха. И всичко вече бяха видели кърджалиите му.
Един ден ордата му минала през поредното село, разорила го и го подпалила. Докато яздил своя бял кон и оглеждал горящите улици, той виждал посечените тела на мъже, жени, деца и ужаса, застинал в очите им. Вдишвал миризмата на прясна кръв, горено месо, коса и чувствал страха. Тогава един поп се изправил и макар прободен в гушата, го проклел, наричайки го Сатана и по-лош от агаряните, срам на рода български и християните. Индже го ударил е такава сила, че ятаганът му заседнал до кръста в тялото му.
Когато ордата се връщала от опожареното село и се движила в едно дълбоко дере, пукнала пушка. Куршумът ударил Индже право в гърдите и го свалил от коня. Това се случило до село Урумкьой (днес село Индже войвода, Бургаско). Войводите на Индже го завели в селото, където Кара Колю останал да се грижи за него, а останалите кърджалии се върнали при Бакаджиците. Цяла зима Индже се борил с раната. Тя била смъртоносна, но силен човек бил този, който някога се казвал Стоян, и много бил преживял. Така и сега оживял. Кърджалиите и без това вярвали, че той е безсмъртен и не е съвсем човек, а общува с демони.
Атанас много пъти беше мислил за Индже, за това какво ли прави "брат" му. Когато ортата му наближи река Тунджа, той избра хубаво място и построи еничарски стан. После съблече еничарската си униформа, облече прокъсани български дрехи и се превърна в истински беден български селянин. Така пременен тръгна пеша и стигна до Бакаджиците. И много пъти се прокле, че не беше приближил повече лагера си до този на Индже или поне да беше взел кон. Така или иначе мина доста време преди да стигне до широката поляна, на която бяха разпънати шатрите на Индже. Навсякъде горяха огньове и пролетната шума още не се беше развила хубаво. Стражите на Индже хванаха Атанас и го поведоха към центъра на кърджалийския лагер. Никой не прозря, че зад прокъсаните дрехи се крие еничарски командир. Атанас ходеше приведен и изглеждаше някак по-дребен, слаб и гърчав. Когато пазачите го заведоха пред главната шатра, нейните капаци бяха спуснати, а отпреде ѝ гореше голям огън, около който бяха насядали страшни хайдути. Въпреки че изглеждаше като одрипан, объркал пътя селянин, всички кърджалии, покрай които мина, го оглеждаха като че ли ще го изядат. Това накара кръвта на Начо Аскера да кипне. Той осъзнаваше, че няма никакви шансове да оцелее, ако разкрие, че е еничар, но едва се сдържаше. Воеводите го гледаха високомерно. Тогава един от тях на чист български каза:
– Ей, какво правиш тук?
– Нищо! – отговори Атанас, като се опитваше да изглежда по най-хрисимия начин.
– Да не си мекере, ей? – като на шега говореше човекът и пресука мустаките си. – Я ела насам!
Атанас обаче не помръдна. Той все така си стоеше на място.
– Мърдай, когато воеводата ти говори, ей! – каза човекът зад него и грубо го бутна напред.
Атанас се дръпна.
– Нещо се дърпа – каза голям черен анадолец, който седеше до мъжа и чийто врат издаваше, че е пехливан. – Сигурно е съгледвач на Емин ага или Кара Феиз – като каза това, мъжът стисна една сопа що държеше и тя със сухо пращене се пречупи на две. – Я ела насам!
Дори след думите на огромния човек Атанас стоеше като закован за земята. На шега и за да изплаши бедния българин, Сиври Бюлюкбаши рязко се изправи. От одеве Атанас не обръщаше внимание на насядалите около огъня мъже. Те не го интересуваха, той търсеше Индже. Беше минало много време, откакто не се бяха виждали и Атанас се чудеше как ли изглежда сега онова момче, примряло от глад.