Тази вечер Индже беше много умислен, той като че ли не можа да се зарадва на идването на Атанас. Все пак имаше агне на чеверме и всички се нахраниха добре. По някое време хората още не бяха свършили с мохабета, когато Индже се прибра в палатката си и спусна кепенците. Недоволните хайдути продължиха да похапват и да се радват на виното, но вече много по-тихо. Всички знаеха, че ще трябва рано да се ляга. Това обикновено означаваше, че на другия ден ще се става рано и ще има поход, но сега никой не очакваше такова нещо. Може би просто Индже беше нещо не на кеф или преследван от собствените си демони. Тримата мъже останаха да поговорят на огъня пред палатката на Индже, а Атанас влезе при хайдушкия главатар.
– Нещо не си на кеф!? – каза той.
Индже седеше на одъра застлан с агнешки кожи и като че ли очакваше Атанас.
– Имам един грях, който трябва да изкупя – каза Индже.
– Искам да те взема с мен в Стамбул! Смутни времена идват, кърджалиите се почувстваха достатъчно силни и посягат към властта в столицата! Искам в този момент да си до мен! Смятам, че вече си готов! Ако ние не защитим султана и еничарския корпус, няма кой!
– Преди години живях с една жена. Отнесох се зле с нея. Искам да я намеря и да ѝ поискам прошка. Ти женен ли си?
– Да, женен съм – отговори Атанас, без да разбира какво общо има това.
– Деца имаш ли?
– Да, имам. Едно момче и две момичета.
– Да са ти живи и здрави – тъжно каза Индже. – Аз също имах дете, но го убих. Съсякох го с тия две ръце – като каза това, очите на Индже се изпълниха с влага и гледаше тъжно към земята. – Прошка искам! Имам надежда Пауна да ми прости!
Атанас гледаше сломения мъж и разбра, че сега не му е до това да се бори за Империята. Той го съжали. Човек, докато не се пребори е вътрешните си врагове, не може да се бори с външни и винаги е заплашен да загуби. Атанас се нуждаеше от сигурен човек до себе си. Явно сега трябваше да остави Индже да оправи нещата си.
– Чух, че Пауна и чичо ѝ Сяро Барутчията отново живеят в Урумкьой. Утре ще тръгна натам. Там живее и една моя стара ятачка – баба Яна Калмучката, хем и нея да видя, че от много години не съм я виждал. Утре и без това има празник в селото. Ще дойдеш ли с мен?
– Не, смятам да продължа – каза Атанас. – Трябва да побързам!
– Ще дойда е теб, изчакай ме само още един ден – каза Индже.
Атанас наведе глава, наистина доста се беше забавил, но си заслужаваше да изчака още един ден, ако можеше да вземе Индже и воините му. А добри бяха воините на бившия кърджалия.
– Ще изчакам!
– Ще дойдеш с мен, нали?
– Ще дойда!
– Чак сега, когато знам кои са Бимбеловите, разбрах защо винаги съм бил толкова добър в борбата. Сега съм решил Узун Никола и Вълко да ме научат на Бимбеловата борба, а аз ще я смеся с всичко това що си ме научил ти, Атанас ефенди. Мисля, че това ще стане най-силната и непобедима борба в света! Ти не искаш ли да ми помагаш и двамата да се научим заедно? А ако Узун Никола и Вълко искат да им покажеш това, което знаеш, може за имаме най-добрата пехливанска борба!
– Това вече е правено. Един от моите роднини – Яне се е казвал, е смесил Бимбаловия начин с Боляровия. Дори китаб написал за това и той е у мен. Аз съм те учил и от него на борба.
– На Аскеровия начин, така ли?
– Да – смотолеви Атанас. Той не искаше да изяснява, че Аскерови и Бракмови произлизат от Болярови.
– Значи вече е правено?! – е разочарование в гласа каза Индже. – До утре тогава!
– До утре! – каза Атанас и притеснен напусна палатката на Индже. Той знаеше, че ако се бори пред Бимбелови, те веднага ще отгатнат от кои е.
На другия ден още преди изгрев белият кон на Индже се разигра из лагера. Хората, сънени и засрамени, заизскачаха от палатките, техният главатар се беше събудил и ги чакаше. Всички бързо се приготвяха за поход. Кръвта им кипна. Не е било напразно снощното ранно лягане. Индже войвода щеше да ги води някъде.
Когато всички се събраха, пред тях се изправи Христо войвода и каза:
– Войводо Индже, аз веке ще се отказвам от хайдутство! Искам да се запопя! Стар съм веке, сили немам! Тоя живот ке ме събори, ако не се откажа овреме!
– Смяташ да се запопиш, така ли? – извика Индже така, че всички да го чуят. Останалите мъже чуха и се разсмяха буйно.
– Наистина ли смяташ да се запопиш, войводо? – попита Кара Колю, който беше от много години добър приятел на Христо.
– Къде ще отидеш? – попита Индже.
– В оня манастир, който построихме. (Става въпрос за Вакъфския манастир "Света Троица". Днес се намира близо до село Устрем, старото име на Устрем е било Вакъф. Христо войвода от Сливен наистина се запопва и приема монашеското име Христант. Той е и пръв игумен на манастира. Този манастир е един от най-големите в България, в миналото бил наричан Хайдушки манастир, защото служил за скривалище на много хайдути. Смята се, че именно тримата: Индже, Кара Колю и Христо войвода изграждат манастира, като се използва и хайдушки труд. Под олтара имало скривалище, а Индже дори имал собствена килия на втория кат на манастира.