– Прости ми, Пауно! Сега искам прошка от теб, а после от Господа прошка ще поискам! Повече не мога да живея е този грях!
Хората слушаха и все повече се скупчваха. Всеки искаше по-добре да чува и вижда това, което се случваше. Инджето беше застанал на коляно пред жена си. Още утре нова песен щеше да се запее, всеки искаше сам да види случващото се, за да може един ден да разказва на внуците, какво лично е видял.
Мина време и Пауна каза:
– Ти ще простиш ли на чичо ми Сяро и ще се махнеш ли от живота ми?
– Така ще бъде! – каза Индже.
– Добре, прощавам ти, че уби детето ни преди толкова години! Нека Бог те съди!
Тогава бабата понечи да каже нещо, но гърбавият урод се втурна напред. Клекнал Индже беше висок точно колкото него. Той се зачуди за миг какво става. После помисли, че гърбавият го напада, което беше смешно и в този миг чу гласа на баба Яна.
– Индже, не го наранявай, това е синът ти! Същия онзи, когото посече в пелените, но не успя да убиеш!
Индже беше посегнал към еничарския си ятаган, но успя да чуе думите на Калмучката и се спря. Нямаше време да мисли. Умна жена беше баба Яна, малко говореше, но всеки път думите ѝ бяха мъдри и на място. Много хора я наричаха вещерка и се бояха от нея, но всички я уважаваха, защото помагаше на хората. Сега той нямаше време да помисли дали това наистина е синът му, защото Найден беше извадил нож и с всичка сила го заби в гърдите на войводата, точно там, където преди време Сяро го беше гръмнал. Ножът влезе дълбоко, а Индже издаде дълбок стон, сякаш издишаше шумно или съжаляваше за нещо. За миг Индже остана така, с широко отворени очи, като че не разбираше или не вярваше на това, което се случваше. От очите му покапаха едри сълзи, които падаха в прахта като едрите капки летен дъжд. Скоро кръвта, която потече от двете краища на устата му, също покапа по земята, смесвайки се със сълзите.
– Не от Бог, от мен ще искаш прошка! – крещеше гърбавият изрод. – Аз трябва да ти простя!
Индже тежко падна на земята. Главата му пое Атанас, а Кара Колю беше извадил ятагана да посече гърбавото момче.
– Не го убивайте! – извика Инджето.
– Хекимин! Хекимин! – крещеше Атанас.
– Иолдаш Аскероглу, не викай, моля те, аз знам, че веке съм мъртъв! Не викай, искам да си отида с чест и в тишина! Баба Яно, това истина ли е...? – сухо попита Индже.
Старата жена пристъпи към него и поклати глава.
– Ако знаех какво ще направи, щях да го оставя да си умре в пелените, проклетникът, но аз го спасих! От удара се беше изкривил и му порасна гърбица, а от порязването тялото му стана като снаждано, но е твой, Индже! Това е синът ти! Кръстих го Найден, защото го намерих, а и не знаех какво християнско име да му сложа. Затова го кръстих Найден Стоянов Бимбелов! (В България е имало обичай с някои специални имена да се наричат деца родени в определена ситуация. Така, когато детето е намерено или подхвърлено, го наричали Найден, когато жената имала няколко несполучливи раждания, за да спрат тази прокоба, наричали детето Запрян, а сърбите го наричали Вук (вълк), когато детето било първо или най-лично, наричали го Първан, когато децата били болни, следващото дете наричали Здравко.)
Отгледах го тайно като свой внук и не казах за него нито на теб, нито на Пауна и чичо ѝ!
Пауна изрева и падна в несвяст на земята. Узун Никола, Кара Колю и Вълко Бимбеля викаха и се молеха на командира си да не ги изоставя. Те му обещаваха вярна служба и че ще го следват до края на живота си, че ще го отмъстят, но всичко беше напразно. Индже беше мъртъв.
Погребаха го навръх Бакаджиците. Никой от йолдашите му не последва Атанас, донякъде те виняха и него за всичко, което се беше случило на войводата им. Така те останаха с Кара Колю. Атанас не искаше да остава повече тук, защото не се знаеше какво ще щукне в главите на Узун Никола и Вълко Бимбеля. Скоро стигна до лагера на своите еничари и без да каже думичка ги вдигна и ги поведе на поход към Едирне и Стамбул.
Мустафа IV беше премахнал всички нововъведения на Селим III и беше възстановил старите институции. Бяха компенсирани всички, които по някакъв начин бяха пострадали от реформите. Привържениците на бившия султан и офицерите от редовно обучаваната армия бяха подложени на гонение, а имуществото им – конфискувано. Действителните господари на положението бяха шейхюлислямът Аттауллах ефенди и Кьосе Муса паша – заместникът на Великия везир. Те бяха подбудили Мустафа Кабакчи за това, което беше направил. След свалянето на стария султан обаче Аттауллах ефенди и Кьосе Муса не можеха да се разберат за бъдещето на Империята. Така се създадоха две фракции. Атанас мислеше към коя от тях да се присъедини. Още от времето, когато беше в Истанбул, той не харесваше много Кьосе Муса, затова беше резервиран и не застана на негова страна. Изпрати писмо до шейхюлисляма, а Аттауллах ефенди искрено се зарадва, защото Атанас беше единственият еничарски командир, който мина на негова страна.