Тези от привържениците на стария султан, които бяха оцелели, пресичаха Балкана и търсеха подкрепа при един от най-големите поддръжници на султана – русенският аянин Мустафа Байрактар. Така през ранното лято на 1807 година около него се създаде първото в историята на Османската империя тайно политическо общество, което се наричаше "Русенски приятели". В него влизаха някои бивши сподвижници на Селим III. Начело стоеше Байрактар, а главен негов съветник беше Рамиз ефенди.
Освен обединяването на силите на привържениците на бившия султан, на главата на новия султан се струпа и външнополитическата ситуация. Съюзникът на султана – Наполеон, решил, че за него е твърде неизгодно да се бие срещу толкова много противници и сключил мир с Русия. По време на прочутата им среща е руския цар Александър в Тилзит на 8 юни 1807 година между двамата императори било постигнато съглашение, скрепено със съюз между Русия и Франция. Освен няколко клаузи, които засягали Западна Европа, договорът съдържал задължението Наполеон да служи като посредник между Османската империя и Русия. Специална секретна част предвиждала условно разделяне на Османската империя.
Великият везир Челеби Мустафа паша беше ангажиран с войната с Русия, поради което не можеше да се заеме с управлението на държавните дела и те бяха оставени в ръцете на заместника му Кьосе Муса. Като разбра това, Атанас се притесни, защото единствен от еничарите беше преминал на страна на шейхюлисляма. Еничарите продължаваха да се бунтуват и султанът реши да вземе спешни мерки срещу тях. През декември 1807 година Муса паша беше уволнен и сменен от Таяр паша. Муса може би усетил, че крилото на Аттауллах ефенди взема връх, беше избягал при Мустафа Байрактар. По това време Атанас беше приет в Дивана на еничарите. Това беше органът, който под ръководството на агата на еничарите определяше политиката на еничарския корпус. Атанас беше първият християнин, който влизаше в корпуса на еничарите. Никой от присъстващите на съвета не каза нищо, но им личеше, че се отнасят към него със смесени чувства. Те знаеха, че Атанас е човекът, който им разказва думите на легендарния еничарски командир Ибрахим Джаббар, по които те се опитваха да възвърнат славата и могъществото на еничарите, но в същото време той беше християнин. А всички те се отнасяха подозрително към християните и се бореха срещу опитите на султаните да вкарат "гяурската" мода сред тях. Въпреки това все пак се отнасяха добре с Атанас Хаджипетков и го приветстваха. Той беше приет в еничарския Диван с гласовете на всички, без нито един против.
Скоро Таяр паша на свой ред беше уволнен. Той също избяга при Байрактар и "Русенските приятели" и скоро се чу, че от Русчук са започнали активни действия срещу султана.
С войската си и с помощта на Емин ага, русенският аянин се отправи първо към Едирне. Тяхната армия основно се състоеше от българи кабадани, които бяха най-смелите и изграждаха ядрото на войската. Срещу тях Атанас искаше да изправи капъ колу – робите на султана, истинските еничари, събрани при девширме. Оказа се, че от сто години не е провеждано девширме и няма истински еничари. В корпуса, който преди време се състоеше преди всичко от българи и те бяха ядрото на еничарската войска, сега нямаше останал нито един българин. Имаше само няколко като него, постъпили в корпуса доброволно. Като основа Атанас използва ортата си и така създаде специален корпус от 500 човека, който да е в ядрото на войската, която щеше да се изправи срещу кърджалийските армии на Мустафа Байрактар и Емин ага. Тъй като познаваше много добре кърджалиите, тяхното мислене, тактики и психика и дълго време беше воювал срещу тях, а и понеже единствен той няколко пъти се беше изправял срещу двамата кърджалийски главатари, Атанас лично провеждаше обучението и подготовката на корпуса. Това ставаше в еничарските казарми в Истанбул, които се намираха в Топкапъ сарай.
За съжаление съвсем скоро Атанас беше повикан в Едирне, където се намираше Великият везир Челеби Мустафа паша с останалата османска армия. Християнският чорбаджия на орта осъзнаваше, че ядрото, което подготвя, още не е готово, но не можеше да не се подчини на заповедта. Все пак Атанас реши да изчака един ден. Докато даваше последни наставления на еничарите за предстоящата битка, до него достигна вестта, че Мустафа Байрактар и Челеби Мустафа, вместо да се бият, са обединили силите си, решили са да възстановят Селим III на трона и да продължат реформите. Лоши времена предстояха за Атанас и армията му. Те се затвориха в еничарските казарми, които се намираха във външния двор на двореца Топкапъ сарай, залостиха голямата желязна порта и се приготвиха за отбрана. Така животът на Мустафа IV беше в ръцете на Атанас и неговите еничари. Сега срещу тях идваха Великият везир и цялата турска армия, Емин ага с пълчищата си, Мустафа Байрактар, който го мразеше, и Кьосе Муса, с когото бяха политически врагове. Всичко това много притесняваше еничарския чорбаджия.