Не беше рядкост дебелите пръчки на сухите монаси книжници да навестяват главите на непослушните, вироглави ученици. А когато учениците се уморяха, монасите им показваха упражнения, на които ги беше научил самият игумен на манастира.
Дали някой монах от тези, които познаваше, беше останал жив? Агата изчака монахът да вкара коня вътре и го попита:
– Откъде знаехте, че ще дойда?
– Не знаехме, но ви очаквахме. Нашият игумен знаеше, че ще наминете.
– Какво? – Ибрахим беше изумен. – Кой е този ваш игумен? – докато казваше това, опипа кесията си.
– Игумен на нашата света обител е Инокентий.
– Какво, Инокентий?! Нима той е станал игумен на манастира?!
– Да, явно познавате игумена.
– Води ме, води ме при него! – после Ибрахим се сети, че може да изненада стария си приятел и попита: – Къде е игуменът, аз сам ще отида при него!
– Той е горе в игуменарницата. Знаете ли къде се намира тя?
Ибрахим само кимна. След това направо зави наляво и тръгна по стръмните стълби, които водеха към покоите на игумена.
– Чакайте! Чакайте! – извиха монахът, но понеже ръцете му бяха заети с поводите на Арабкан, не можеше да направи нищо повече.
Ибрахим потропа тихо на вратата и внимателно я открехна. Тя някак тихо и тъжно изскърца, но се отвори. В игуменарницата цареше мрак, но беше подредено. Огледа се и разбра, че вътре няма никого. Стигна до вратата, която водеше към най-високото място. Там се намираха личните покои на игумена. Той се заизкачва по стълбите и влезе вътре. Тук също цареше мрак. Някога Инокентий му беше разказвал каква гледка се открива отгоре. Сега, като влезе вътре, той се огледа, като че ли да се увери в думите, които приятелят му беше казал преди толкова години.
Тук също нямаше никого. Изведнъж нещо в леглото се размърда. Мъжът явно лежеше под дебела завивка.
– Кой е? Иосифе, ти ли си?
Гласът на човека беше слаб и несигурен, сигурно беше болен. Нямаше друго причина мъжът да лежи посред бял ден и то в така затъмнено помещение.
– Не, отче – уважително каза Ибрахим, – аз съм Ибрахим.
– Ибрахим ага?
– Ибрахим Селяхаддин, беят на съседната кааза.
Старецът се опита да се изправи и да облегне гърба си на възглавницата. Ибрахим се втурна да му помогне, защото чу тежкото пъшкане на игумена. Първото нещо, което усети, беше миризмата. Тази миризма на хартия, восък и застояло му беше толкова добре позната, така миришеха всички книжници. Чак когато сам беше влязъл в скрипторията, разбра, че всъщност така мирише самата скриптория. Тази миризма се пропиваше в дрехите и дори в кожата, брадата и косата на хората, които работеха по цял ден в нея. Сега той вдъхна от нея. Нямаше грешка, този човек работеше в скрипторията. Нима неговият приятел Инокентий беше успял да стане игумен? Доколкото Ибрахим си спомняше, досега не се беше случвало книжник да стане игумен. Досега книжниците и техните презвитери бяха стигали най-много до поста на проигумен. Какво се беше случило?
Второто нещо, което го накара да познае приятеля си, беше лицето му. Когато се наведе и приближи достатъчно, той го видя. Лицето му беше изпито, дълга, но рядка прошарена брада го скриваше донякъде. Това лице нищо не му говореше, но очите, това бяха очите на приятеля му. Те не се бяха променили през цялото това време. Ибрахим се беше вторачил в лицето на игумена и го зяпаше неприлично. Старецът също го гледаше.
– Ибрахим ага, тъмно е тук, може ли малко да дръпнете завесата да ви видя?
Беят отиде да премести дебелата завеса, която скриваше малкото прозорче. Преди да седне той се възползва и погледна през него. Гледката беше наистина зашеметяваща. Игуменарницата беше най-високото място и нищо не спираше погледа между манастира и величествените недра на Родопа планина. Оттук могъществото на планината изглеждаше още по-впечатляващо, а този дял на Родопа се наричаше Добростан. За миг Ибрахим поиска да махне завесата и на другото прозорче, за да огледа цялата околна местност. Оттук сигурно щеше да се вижда цялата му кааза, поне тази част от нея, която се намираше долу под баира.
Ибрахим се върна при леглото на игумена. Доколкото можеше да си спомни, Инокентий беше само няколко години по-стар от него. Погледна го, приятелят му изглеждаше много стар и изтощен. Нима и той изглеждаше така? Нима бе остарял толкова много?
– Вземи си стол и приседни! – каза игуменът.
Ибрахим взе един стол и седна до леглото. Сега вече много по-добре и подробно можеше да разгледа човека. Колкото повече го гледаше, толкова по-ясно виждаше черти на приятеля си отпреди толкова време.