Сваленият султан бил поставен в изолация в кафеза. Махмуд II бе на 23 години в деня на възцаряването си. Първият Велик везир, когото Мустафа II избра, бе Мустафа Байрактар. От този момент той скъса с мрачното си минало и се прояви като последователен противник на вътрешната реакция и поддръжник на реформите. Атанас и еничарите му, все още затворени в казармите, бяха като трън в петата му и той се опита да ги блокира. Новият султан обаче се оказа разумен млад мъж. Той разбра, че стълкновение в такава близост до Топкапъ сарай между хората на Мустафа Байрактар и Аскероглу ефенди може да има непредвидими последици. Ако допуснеше тези двама силни мъже и верните им хора да се бият в такава близост, това би означавало да изпусне властта от ръцете си. Освен това Мустафа II вече беше научил, че Аскероглу се беше затворил в казармите и бе отказал истинска подкрепа на брат му, така че по всичко си личеше, че враждата между Байрактар и Аскероглу е лична. Той осъзнал, че ако българският еничарски командир беше искал да се намеси, е можел да го направи, и това щеше да коства живота му. Скоро научи, че цялата тази история между Мустафа и Аскероглу започнала на някакъв път в Румелия преди около 50 години. Султанът не искаше да се намесва в толкова стара лична вражда, но и нямаше да допусне да стане неин заложник. Така той притиснал притиснал Байрактар и го принудил да освободи еничарите и главатаря им. Сега имаха по-важна работа, еничарите можеха да почакат.
Всеки ден новият султан прекарваше е Рамиз ефенди, с когото говореха за реформите, които трябваше да се проведат. Почти всички от "Русенските приятели" бяха много симпатични на Махмуд. Те бяха интелигентни и образовани хора, освен един. Емин ага ходеше като вълк сред овце. Той беше властен човек, годините на походи, лишения и жестокости бяха оставили отпечатък върху него. Той не обичаше да говори за изкуства, мълчеше, но пронизващият му поглед караше султана всеки път да изтръпне, когато кърджалийският водач го погледнеше. Махмуд II може би се притесняваше от собствените си мисли, защото беше решил да постави веднъж завинаги край на кърджалийството. Той осъзнаваше, че Империята се нуждае от заздравяване на централната власт, а това включваше и избиване на кърджалийските банди. А кой щеше да се справи по-добре с това от един бивш кърджалия? Все пак, ако Мустафа Байрактар откажеше да се обърне срещу бившите си приятели, тогава техният най-голям враг Аскероглу щеше да получи султанската подкрепа. В следващите дни Диванът на еничарите, не без знанието и одобрението на султана, избра нов ага на еничарите и това беше Аскероглу.
Макар и млад, Махмуд II показа решителност и добър усет към политиката. Той осъзнаваше, че Байрактар има силни позиции и понеже не искаше да изпада изцяло под негово влияние, засили позициите на Атанас Хаджипетков – Аскероглу.
Тъй като не можеше да стане еничарски ага без да приеме исляма, на Атанас му се наложи да стори това. В новата религия го посвети лично шейхюлислямът Аттауллах ефенди. Тъй като през цялото време духът на Риз баба го преследваше, Атанас реши да приеме новото име, което включваше и това на духовния му баща. Така Атанас стана Аскероглу Ибрахим Корхан. Той така и не осъзнаваше, че мохамеданското му име повтаря християнското му, защото Ибрахим беше всъщност Петко. Последното име му го дадоха неговите еничари. За това как ги командваше и се отнасяше с тях, заради предаността и темперамента му, те го нарекоха Корхан, което означаваше "огнен владетел". Всички обаче наричаха Атанас Хаджипетков просто Ата Корхан. В този случай Ата едновременно напомняше за християнското му име и в същото време означаваше баща, най-стар човек в рода, който се грижи за тях. Те го нарекоха така заради това, че ги беше защитил и спасил при обсадата на Байрактар.
Вечерта след като беше избран за ага на еничарите, Ата Корхан ага се прибра в казармите – в покоите на еничарския ага. Сега той разполагаше с голяма власт и покоите му имаха всички удобства. Те приличаха повече на сарай, отколкото на войнишко помещение. Той стоеше и през терасата наблюдаваше нощния Истанбул и Босфора. Никога не беше очаквал, че ще му се случи нещо такова и все още не можеше да повярва. В този момент почувства нещо странно, като че ли усети присъствието на всички еничарски аги, живели преди него на това място. Всички те бяха мъже на честта, силни, директни и безцеремонни. Дали беше достоен да живее тук? Сети се за някои от най-известните и за легендите, които се носеха за тях. В този момент едно решение назря в него. Нямаше да допусне да бъде последният ага на еничарите. Можеше да пожертва живота си, но нямаше да допусне еничарският корпус да умре пред очите му. Ако това се случеше, той щеше да пожертва пръв себе си, за да не преживее този срам.