После изведнъж мислите му го отведоха в Караризово при жена му и децата му. Без да иска той се усмихна. Дали някога пак щеше да се върне там? Щяха ли някога селяните от Караризово да разберат колко голям човек е станал и че техен съселянин е бил ага на еничарите на цялата Империя? Можеха ли въобще те да осъзнаят това?
Спомни си и Хъкъ ага, и последните му думи. Колко сигурен беше старият му благодетел, че някой ден той ще стане ага на еничарите. Откъде е можел да знае? Сега вече по друг начин погледна на думите, които Хъкъ ага му беше казал в онзи ден. Едва сега нещата му се изясниха. Те се бяха стаявали в него през цялото това време и ги беше носил със себе си, но чак сега започна да ги разбира. Като че ли през цялото време те се бяха намирали зад стена и ако отначало тази стена му се струваше непрозрачна, сега, когато я потри със силата на паметта си, видя, че всъщност е била много мръсен джам, който колкото повече търкаше, толкова по-ясно виждаше през него. Така посреднощ той вече ясно си спомняше думите на Риз баба и ако отначало те му се струваха само мъдри думи, сега вече започна да съзира с какво те могат да променят еничарите. Промяната трябваше да се извърши от всеки еничар поотделно. Те трябваше да са армия от воини, всеки от които непрекъснато да работи върху своето самоусъвършенстване и себепознание като човек и воин.
Това винаги е била целта на всички воини. Това е била мечтата на всеки, който е искал да създаде най-добрата войска в света. От спартанците до персийските 1000 безсмъртни и сарбадарите, македонците, римските пехотинци, рицарите, монголските и хунски воини, всички. Всички воини се бяха стремили към тази мечта, а днес еничарите бяха толкова близо до осъществяването ѝ. Ата Корхан започна да осъзнава това към сутринта. От тази мисъл съзнанието му като че ли се разшири и той започна да разбира... В ушите му отекваше звън на срещащи се един в друг ятагани. Аскероглу погледна и в единия ъгъл на стаята видя подпряно дългото арабско копие. После се изправи и отиде до един от сандъците, които прислужниците бяха внесли при настаняването му в покоите на еничарските аги. С уверено движение той бръкна и извади оттам зу-л-фикр. Тук бяха и останалите му оръжия, и всичките китаби, които през цялото време носеше със себе си. Аскероглу го наричаше "Ятаганът на Риз баба". Той извади острието и ятаганът като че ли оживя, щастлив, че се бе завърнал у дома. При последното влизане в гроба на Риз баба Атанас беше взел ятагана със себе си, въпреки волята на мъдреца зулфикр да бъде положен до него. Той се оправда пред себе си, че постъпва по този начин, защото Риз баба му го беше подарил, но все пак се почувства като крадец. Според него щеше да е жалко това прекрасно оръжие да изгние в катакомбата. Явно участта на това оръжие беше ту да се отделя, ту обратно да се връща при него. Сега ятаганът отново беше с него. Беше го свалил сутринта, за да не е е него по време на церемонията по встъпване в длъжност. Сега Ата Корхан отново го закачи и реши да не го сваля повече, и винаги да го носи със себе си.
За да държи Байрактар далеч от новия ага на еничарите, който сега се наричаше Ата Корхан, султанът беше поставил задача на новия Велик везир да свика събрание на провинциалните управители. Те пристигнаха веднага в Истанбул и беше подписан така нареченият "Сенеди Иттифак" (съюзен договор). Целта на споразумението беше да се осигури лоялността на провинциалните управители към политиката на султана и правителството. Договорът изискваше редовно плащане на данъците, спазване на законността и взаимно признаване на териториите на отделните пашалъци, а също така и организиране на нова армия.
Макар да не се налагаше, Ата Корхан присъства на това събрание, но тук не беше Емин ага, когото властта явно изолираше. Чу се, че той много се разгневил и започнал да събира около себе си останалите кърджалийски главатари.
Новият Велик везир полагаше големи усилия, за да възстанови "новата войска" на Селим III. За да избегне съпротивата на консервативните кръгове и еничарите, той реши да промени името ѝ и сега тя се наричаше "Асакири Мансуреи Мухаммедие", което се превеждаше като "Победоносната мюсюлманска армия". Той се опита да предприеме промени и в еничарския корпус, но Ата Корхан се изправи пред него. Така Великият везир и султанът, притеснени от Ата Корхан и реакцията на еничарите, не посмяха да пипнат корпуса. Тогава Байрактар разбра, че е още рано да се изправя срещу Аскероглу и реши първо да се занимае с външните дела на Империята. Той се опитваше да сключи мир с Русия и Англия, за да концентрира силите си около вътрешните дела. Англия, която не желаеше окончателна победа на Русия над османците, с готовност започна преговори за мир.