Новата войска набираше сили за решителната битка срещу еничарите, но преди това трябваше да се изпита нейната боеготовност. Тя беше обучена най-много от французи и прусаци. От ден на ден войниците ставаха все по-изпълнителни, но все още се страхуваха от еничарите. Чуваше се, че новият ага на еничарите се опитва да възвърне силата и могъществото им. Той беше започнал да изгражда воини, чиято жертвоготовност да бъде не по-малка от тази на старите роби на султана – капъ колу. Скоро Байрактар застана начело на новата армия, въоръжена е най-модерно оръжие. Така бойното кръщение беше срещу старите приятели на Великия везир. Мустафа Байрактар се върна като победител. Той успя да разбие кърджалиите. Беше разгромил Емин ага, този, който винаги му беше помагал и заедно с Тръстеникли го бяха изградили като човек и кърджалийски главатар. Това обаче не попречи на Мустафа да убие Емин ага. Ата Корхан е интерес следеше какво се случва при сблъсъка на ордите на Емин ага и новата войска на Мустафа Байрактар. Великият везир се върна видимо доволен. Той явно беше повярвал, че новата войска има сили да се справи с еничарите. Така Ата Корхан разбра, че трябва колкото се може по-бързо да се справи с Мустафа.
Зает е държавните проблеми, Мустафа подцени опасността от контрапреврат. Той беше твърде щастлив от победата над кърджалиите. Нещата се нареждаха прекрасно за него, всичко, което беше започнал, вървеше добре. Сигурно никога не беше очаквал да стане Велик везир, както и Атанас никога не беше мечтал да стане ага на еничарите. С диктаторския си суров характер Мустафа Байрактар си беше спечелил неодобрението на столичното население и на султана. Ата Корхан получаваше ясни сигнали от султана и неговото най-близко обкръжение, че не биха имали нищо против той да ги отърве от суровия Велик везир. Затова агата на еничарите започна да дебне Байрактар. Ата Корхан не спеше и знаеше, че ако сега не елиминира Мустафа, той ще го унищожи. Освен че не спеше, не се и хранеше. Знаеше, че до няколко дни ще положи Байрактар мъртъв и не искаше да го отровят преди това. За всеки случай той никога не се разделяше с ятагана си.
Решителният момент настъпи на 14 ноември 1808 година, когато Байрактар допусна грешка като разпусна своята румелийска войска, съставена от старите му кабадани, и те се прибраха по родните си места за рамазан байрам. Тогава Ата Корхан поведе 500-те си елитни еничари, които обкръжиха великото везирство. Байрактар и малкото му охрана от българи, които бяха християни, оказаха мъжествена съпротива срещу многократно превъзхождащите ги по брой еничари. Най-накрая Ата Корхан разби вратата на везирството и сам поведе атаката на своите братя. Искаше пръв да се докопа до Байрактар и със собствените си ръце да го убие. В този момент видя Байрактар, който се биеше като лъв. Той се сражаваше с няколко еничари, които не успяваха да го достигнат. Най-накрая се обърна и побягна. Въпреки че беше облечен в скъпи дрехи, дълъг кафтан от атлаз, Байрактар не беше загубил животинската си сила и бързина. Той се движеше като котка, бързо и гъвкаво. Дори когато бягаше, бившият кърджалия го правеше с достойнство. Ата скочи след него и скоро в преследването той стана пръв. Тичаше по петите му. Още миг и щеше да го хване, но в този момент Мустафа затвори една врата под носа му. Без да спира, агата на еничарите се засили и се удари във вратата. Тя обаче беше здрава и не се разби е първия удар. Момчетата йолдаши тичаха след него. Един след друг те се удряха във вратата, докато тя не стана на трески. Ата вече беше опипал рамото си, нямаше нищо счупено, само го бе натъртил. Когато еничарите разбиха вратата, Ата видя как Мустафа изчезва през една врата от другата страна на стаята. Колкото и да беше чудно, Байрактар не затвори вратата, а я остави отворена. Това щеше да ги улесни. Ата Корхан нямаше време да мисли сега за това. Той се спусна към така омразния си враг, а еничарите му го последваха. Байрактар тичаше надолу по тесните каменни стълби. Агата на еничарите беше почти десет години по-стар от Великия везир и може би това бе причината да го достига толкова бавно. Докато тичаше, Ата усети мириса на дим, явно Байрактар се готвеше да слезе в подземията на сградата, затова беше взел факла със себе си. Ата Корхан се напрегна, трябваше да достигне Байрактар преди той да се мушне в подземията. Там със сигурност имаше таен изход и везирът щеше да се измъкне като плъх. Напрегна сили, тичаше след него в дълъг тесен коридор, а димът от факлата на Байрактар го душеше. Скоро видя дрехата на Великия везир, която се развяваше пред него. Мустафа стигна до малка кована врата и се шмугна вътре. Ата скочи напред, той много добре знаеше, че ако Байрактар успее да залости вратата отвътре, разбиването ѝ ще отнеме много време и Байрактар ще се измъкне. Той скочи и преодоля последните стъпала със скок, но вместо да се удари във вратата, тя свободно се отвори. Така, без да може да контролира падането си, той се удари лошо. За миг пред очите му причерня. В подземието и без това беше тъмно. Аскероглу разбра, че беше загубил, беше го изпуснал. Беше сигурен, че еничарите ще се спрат, за да му помогнат, а това щеше да даде голяма преднина на Байрактар. Великият везир го беше измамил и беше успял да избяга. Дори да се намираше още тук, в този мрак, нямаше да могат да го открият преди той да избяга. Аскероглу се изправи и погледна в тъмното. Това, което видя, го изпълни е надежда. Пред него светеше някаква мъждива светлина. Помещението, в което бе попаднал, беше огромна каменна зала с висок таван, явно намираща се дълбоко под земята. Куцайки, тръгна към светлината. Пред очите му се откри странна гледка – множество натрупани едно върху друго огромни бурета, а там, съвсем спокоен, върху най-горното буре седеше Мустафа Байрактар. Това явно беше някакъв огромен подземен склад. Аскероглу се успокои, но не можеше да разбере какво става. Защо Мустафа не се беше измъкнал? Беше сигурен, че в подземието има таен изход. Защо Мустафа стоеше толкова спокоен? Еничарите вече се чуваха отвън и нахълтваха в подземието, следвайки своя ага. Изведнъж сатанинска усмивка се изписа на лицето на Великия везир. Толкова грозна и зловеща усмивка Аскероглу никога не беше виждал. Той се стъписа. Мустафа някак театрално вдигна ръката, в която държеше късата факличка, сякаш искаше да я подаде на еничарите. В този момент огънят от факлата освети това, което се намираше около везира. Ата ужасен видя, че едно от буретата е с отпушена тапа и Байрактар бавно поднасяше факлата към него. В главата на Ата Корхан остана само една мисъл: "Барут!!!" Тази мисъл го накара да се вцепени. Не можеше да помръдне. Врагът му го беше излъгал, беше го победил. Беше се пожертвал, но със себе си щеше да завлече всички еничари и него – Атанас Хаджипетков. Той, агата на еничарите, беше допуснал омразата да го води и сега тя щеше да коства не само неговия живот, но и на всичките му момчета. Чак сега разбра защо Байрактар беше оставял вратите отворени. Той ги беше примамвал, беше поставил капан и Ата се беше уловил. Трябваше да се досети по-рано, да бъде е по-трезв ум и като истински водач да предпази еничарите си. Искрено съжали. В този момент Ата се сети за историята, която Риз баба преди толкова много години му беше разказал там в Дяволската дупка. Тогава той не я беше разбрал, но сега всичко му се изясни. А историята беше следната: "По време на една война Али – зетят на Пророка, лъвът на Аллаха, след като известно време се борил с неприятеля си, най-накрая го повалил на земята и тъкмо когато бил готов да го промуши, неприятелският войник плюл в святото му лице. Тогава Али оставил неприятеля си и скочил на крака. "Върви си, отказах се да те убия, свободен си!" – казал той. Другият се учудил на решението му. "Защо се отказа, след като ме повали и беше готов да ме убиеш? Какво те възпря?" – попитал той. "Аз воювах с теб от името на Аллах и за да спечеля неговото благоразположение, щях да те убия! Като ме заплю в лицето се разгневих, ядосах се! Ако в същия миг те бях убил, щях да го направя заради гнева си към теб! Значи щях да те убия не в името на Аллах, а заради себе си, заради егото си! Затова те оставих жив!"