На 14 ноември 1808 година Великият везир Мустафа Байрактар се самовзриви и уби със себе си повече от 400 еничари, сред които беше и агата на еничарите. От агата остана само ятаганът му. Следващият ага на еничарите, който беше ученик на Аскероглу, събра багажа му и постави ятагана в сандъка. Той никога не беше чувал кои са роднините на Аскероглу, затова изпрати нарочен човек, който да потърси на кого да занесе парите и вещите на агата.
В този решителен момент Махмуд II издаде заповед да бъде удушен Мустафа IV. Така, оставайки единствен жив представител на османската династия, той запази трона за себе си. Това обаче го накара да направи някои отстъпки. Той потвърди всички права и привилегии на еничарите и отмени реформите. Така властта отново беше в ръцете на еничарите и смъртта на техния ага и 400-те им братя не бе напразна. Политическият елит беше разделен и деморализиран. В този момент Махмуд II прояви качества на гъвкав, но твърдо отстояващ позициите си султан. Въпреки привидната капитулация пред еничарите, султанът знаеше, че може да очаква успех и с пасивна отбрана може да успее да наложи идеите си. Той бе поел по пътя на постепенното настъпление, без да обявява целите си и без шум, започна да прокарва политиката си. С течение на времето религиозният и политически елит започнаха да се обръщат към двореца е уважение и като към арбитър. Махмуд II постави основите на реставрация на султанската власт и възраждането ѝ като действащ център на Империята. Той организира мрежа от съветници и помощници, които му помагаха при провеждане на политиката му. Постепенно султанът успя да подчини централния апарат и се наложи като водеща фигура в политическия живот.
През януари 1809 година бе сключен мир с Англия въпреки протестите на Наполеонова Франция. Преговорите с Русия пропаднаха. През април същата година военните действия между двете страни се възобновиха с атака на русите в българските земи. В няколко поредни битки османските войски бяха разгромени, но все пак успяха да задържат руската армия на север от Стара планина. Заплахата от наближаващия военен сблъсък с Франция направи Русия по-отстъпчива. На 28 май 1812 година бе подписан Букурещкият мирен договор, който даде Бесарабия на Русия, а Влахия и Молдова останаха османски владения. Договорът предвиждаше и автономия на сръбското население.
Пратеникът на агата на еничарите откри семейството на Аскероглу Ибрахим Корхан през май 1809 година. Той имаше жена и три деца. Когато пратеникът попадна в село Караризово, той се изуми. Цялата кааза беше строго пазена, а селото беше закрита територия. Земята на цялото Караризово беше засята с ориз. Пратеникът много добре знаеше какво е наказанието за отглеждане на ориз, но сега това не му беше работата. Освен това явно всичко това беше подчинено на Ата Корхан и едва ли беше станало без негово съгласие.
Марийка редовно получаваше пари от мъжа си от Истанбул. В последните години парите ставаха все повече и повече и стигаха доволно за водене на домакинството, отглеждане на децата и дори оставаха. Парите обаче не радваха сляпата жена, най-много я радваха децата. Те растяха живи, будни и умни. Майка им постоянно прегръщаше немирниците и милваше главичките им. За съжаление тя не можеше да ги контролира, особено Иван, който беше палав и често бягаше от дома. За да не скърца вратата и майка му да не го усеща, че излиза, той се научи да прескача високата ограда на бившия хан. Всички в селото знаеха, че има ли някъде извършена беля, те двамата е първия му братовчед Начо са в основата ѝ. Начо Бракмата беше по-умен и винаги се усещаше какво да каже, така хората всеки път оставаха с впечатление, че пак Аскера нещо е направил. Двете момчета играеха безспир. Начо може би беше по-усетен, защото беше с две години по-голям от братовчед си. Третият човек от бандата беше Ангел. Той беше син на най-големия от мъжете на Бракмови – Георги. Георги беше вече на 37 години и официално беше глава на семейство Хаджияневи. Въпреки това децата най-много се страхуваха от баба си Ляшка. Тя беше висока, слаба и винаги облечена в черно. Така момчетата си представяха, че изглежда смъртта. Тя кълнеше малките немирници, но и жестоко ги наказваше. Винаги носеше в ръката си дълга иглагуберка и когато някое дете имаше неблагоразумието да мине близо до нея, тя го мушваше в дупето просто ей така. Децата се страхуваха от нея, защото когато някое от тях се провинеше, баба Ляшка ги наказваше жестоко. Малчуганите предпочитаха да изпитат коравата длан на Георги по бузите си, отколкото яростта на баба Ляшка. Тя първо поглеждаше момчетата така, както смокът поглежда мишка преди да я налапа, и те се вцепеняваха от ужас. После старата жена изпращаше провинилия се до един върбак, който растеше в двора, до мястото, където изсипваха мръсната вода, и там се беше образувало малко езерце, по-скоро голям гьол. Виновникът отиваше и откъсваше една гъвкава пръчка. После Желязка бавно почистваше пръчката от листата и пъпките. Тя правеше това нарочно бавно като че ли да внуши на виновниците неотменимостта на наказанието и да им даде време да осмислят вината си. Докато сухата ѝ ръка бавно приготвяше пръчката за наказанието, момчетата искаха да избягат, но много добре знаеха какво ще последва, ако го сторят. Всички те бяха чували от други хора оня разказ за това как баба Ляшка беше простреляла собствения си син с пушка в задника. Затова момчетата стояха пред своя палач и се молеха Бог да направи така, че да им се размине. Това включваше и молбата баба им да се срути мъртва пред краката им. За жалост Бог нито веднъж не се вслуша в горещите им молби. После Желязка започваше да ги удря е гъвкавата пръчка. Тъй като беше прясно откъсната, тя беше гъвкава и тежка и ударът с нея болеше много. Тя ги удряше по крачетата и телата, дори някое от тях да се опиташе да се прикрие или защити, безпощадната гъвкава пръчка така се усукваше, че винаги го удряше. Тази пръчка момчетата наричаха "увивачка". Там, където тя удареше, кожата се надуваше и оставаха кървави дири. Болката беше нетърпима. Болеше толкова много, че понякога им се струваше, че ще припаднат, но те знаеха, че не бива да викат. Баба Ляшка най-много от всичко мразеше, докато бие някого, той да вика. Тогава тя се ядосваше още повече, а боят като че ли продължаваше вечно. Затова децата търпяха. Бяха се научили да стискат зъби и да търпят колкото и да болеше.