Георги, като старейшина на Бракмовия род, се беше заклел пред баща си да учи по-младите на борба. Някога баща му Иван, а и дядо му Яне, на когото беше кръстен родът им, били башпехливани. Затова Георги събираше брат си, който беше много по-малък от него, сина си Ангел и Иван Аскера и ги учеше на пехливанска борба. Георги се бореше по съборите и побеждаваше, но може би, защото беше чорбаджия, никога не беше ходил да се бори на Къркпанарските борби.
Момиченцата на Марийка – Стефана и Димитрина, бяха умни, ходеха винаги чисти и всички много ги харесваха. Майка им най-много обичаше да слуша как двете си говорят, дори детските им несвързани брътвежи я радваха. Така в рода на Аскерови всичко беше наред, една само отрова мореше сляпата жена – враждата с Бракмови. Желязка постоянно намираше нещо да говори срещу Аскерови, тя не спираше да говори и срещу сляпата жена. Макар двете да бяха етърви, тя постоянно говореше и на седенки, и насаме, че сляпата е натрапница. Жените на седенките слушаха и не винаги бяха съгласни с нея, но Ляшка беше властна и богата жена и никой не смееше да ѝ противоречи. Тя внушаваше на хората, че Боляровия хан, който някога е бил на Яне и на неговия род, сега е в ръцете на чужди хора, а те живеят до собствената си бащиния. Ляшка непрекъснато уговаряше Георги да оспори завещанието.
"Какъв е този Риз баба? От къде на къде той ще решава? Дори двамата да са били братя, те не са истински братя, защо имотът на баща ти и дядо ти трябва да се дава на чужди хора? Виж ги само как са се настанили!? Да си намерят собствената бащиния!" – това Желязка говореше непрекъснато на Георги. Отначало той само се подсмихваше, но постепенно започна да се замисля. Не че земята му беше малка, не че имаше нужда от повече, но защо наистина да не преместят Аскерови в някоя по-малка къщица, а те да се разширят. Имаше едно място, може би единственото останало сухо местенце, то беше точно до гробищата. Там можеше да се построи една малка къщичка е дворче. Дали да не изхвърли Аскерови там и да си върне Боляровия хан, който беше принадлежал на хаджи Яне и по право се е падал на баща му Иван, а не на брат му Атанас? Защо? Георги не знаеше. Доколкото беше запознат, Атанас не е бил син на Яне. С времето тази мисъл започна да му се струва все по-нормална. Скоро и той започна да притеснява сляпата жена и децата ѝ. Хората в селото негодуваха. Какво им трябваше на Бракмови, те бяха най-богатите чорбаджии в цяло Станимъшко? Защо ламтяха за земицата на Аскерови?
Преди около година парите, изпращани от Атанас, престанаха да идват. Отначало Марийка харчеше от това, което бе натрупала, но с времето то се изчерпа и сега трите деца все по-тежко увисваха на ръцете ѝ. Какво щеше да прави, ако с Атанас се бе случило нещо? Беше ранното лято на 1809 година, в голямата дървена ракла на дъното бяха останали само сватбените пендари. Те бяха тежки и сигурно с тях цялото семейство можеше да изкара поне две години, а след това щяха да мислят какво да правят. После децата щяха да помагат. Иван вече беше на десет години и можеше да започне да работи на чалтика. Георги го обичаше и го беше отгледал е брат си и сина си. Сигурно щеше да го вземе да работи на някоя нива. Освен това момчето беше кръстено на баща му, едва ли щеше да откаже. Стефана и Димитрина бяха на 9 и на 6 години, още малко и те щяха да са готови за работа. Сега обаче им трябваха пари. Марийка със свито сърце бръкна и извади нанизите с пендари. Не искаше да мисли за сватбата си и за Атанас. Все пак почувства силните ръце на мъжа си. Най-красивите и силни ръце на света! Гърлото ѝ се сви и горчив вопъл излезе от него.