– Танасее, Танасе, на кого ни остави? – това ридание беше съвсем тихо. Гъста лига ѝ пречеше да диша. Тя се избърса и опита да изглежда спокойна. Въпреки това усещането, че нещо лошо се е случило с мъжа ѝ, си остана. Сляпата жена не искаше да знае какво ще стане, ако мъжът ѝ умре. Това означаваше мизерия за нея и децата.
В този момент се чу тежко почукване на портата. Момичетата припнаха да отворят малката вратница до портата. Толкова рядко някой се отбиваше и посещаваше къщата им. Двете, борейки се, отвориха вратата. Там на прага стоеше едър мъж, истински аскер, с дълги мустаци, висока бяла шапка, на пояса му висеше ятаган, в силяхлъка му бяха набодени дръжките на ками и пищови, а зад гърба му стърчеше дългата цев на пушкаиглянка. А как беше облечен само, с най-богати премени. Високата му шапка имаше нещо като ръкав, който се спускаше по раменете му. Отдолу беше облечен с къс бял халат, под който се подаваха лазуреносини шалвари, къси, но от много скъп плат, тюркоазен колан над тях стоеше като листенца, дрехата беше зелена, а над връхната дреха, която беше от шарени копринени парчета плат, ушити прецизно и красиво, така че цветовете им да си подхождат, носеше наметка от леопардова кожа. Косъмчетата на голямата котка проблясваха при всяко помръдване на воина. Момичетата стояха като омагьосани. Майка им беше разказвала приказки за принцове, но за пръв път виждаха истински такъв. Иван закъсня малко. Той също беше чул похлопването на портата, но се намираше на хармана, където упражняваше своето еленси. Сега и той застана зад сестрите си, и гледаше като омагьосан. Истински аскер! За пръв път виждаше истински аскер! Винаги си ги беше представял и ги бе сънувал. Иван знаеше, че баща му е аскер, погледна лицето на воина и му се стори, че това е той. Не беше виждал татко си от много години и вече много добре не си спомняше как изглежда, но отблясъците от лъскавите косъмчета на леопардовата кожа го заслепяваха и той беше сигурен. Така изглежда баща му, това е баща му! Той скочи към воина и извика:
– Татко, татко!
Момиченцата го последваха и се разчуруликаха като малки птичета. Сърцето на еничара-ветеран заплака с кървави сълзи. Лоша вест носеше на децата.
– Деца, това ли е къщата на Атанас Хаджипетков?
Децата се стъписаха от този въпрос. Те очакваха баща им да ги прегърне и да си поиграе е тях. Иван започна да проумява грешката си.
– Да, това е! – гласът дойде отстрани, от кирпичените стаички, където Марийка живееше с двете деца. От известно време тя и децата се бяха преместили там, за да не дразнят Ляшка и Георги. Това обаче се беше оказало недостатъчно, защото според Георги точно кирпичените стаички били мястото, където Болярови живеели преди.
Мъжът погледна надясно и видя сляпата жена. Тя се беше подпряла на една четвъртита дървена колона от ливански кедър, която подпираше покрива на двете кирпичени стаички. На сърцето му стана още по-тъжно. Ето къде беше живял един от най-богатите и мъдри хора в Империята. Ето къде живееше семейството му. Еничарът беше българин, затова говореше спокойно на родния си език.
– Търся жената на Атанас Хаджипетков.
Жената видимо се зарадва, явно Атанас ѝ пращаше пари. Значи всичко беше наред. Тя много добре се беше научила да разбира човека по гласа. По всичко си личеше, че стоящият на прага е аскер. В техните гласове имаше нещо стегнато, като че ли дисциплината се отразяваше и в говора им. Марийка беше сигурна, че този мъж е воин. Дали не беше враг? Тази мисъл мина само за миг през главата на сляпата жена. Не знаеше тя Атанас да има врагове. Може би затова той беше държал нея и децата далеч от делата си.
После Марийка и мъжът влязоха в една от стаичките и седнаха на ниски трикраки столчета. Еничарът накара децата да излязат от стаята. Те бяха много разочаровани, но послушно се оттеглиха, като оставиха вратата отворена. Момиченцата го гледаха с широко отворени очи и той без да иска се усмихваше всеки път, когато ги погледнеше. Мъжът имаше работа и трябваше да я свърши, колкото и да му беше неприятно. Колкото може по-внимателно той разказа на Марийка за смъртта на мъжа ѝ. Когато чу новината, тя се отпусна и за малко щеше да падне от ниското столче, върху което бе седнала. След това от стаичката долетя тъжният ѝ вопъл. Мина доста време преди сляпата жена да се успокои. Така след дълъг размисъл тя реши да не казва на децата за смъртта на баща им. Те и без това не го познаваха добре. По-добре беше да си живеят така, без притеснение.