На еничарския командир му беше направило впечатление русата главица на момченцето.
– Той негов син ли е? – попита еничарът и неопределено посочи навън.
– Да, казва се Иван.
– Иван Аскера – каза еничарът и се усмихна. – Разбрах, че ви казват Аскеровите.
– Да, така ни викат – отговори Марийка.
– Нося ти два големи сандъка с вещи, които бяха на мъжа ти. Те ти се полагат. В сандъците има злато. Като ага на еничарите Аскероглу имаше доста имоти и пари.
– Ага на еничарите?! – Марийка беше истински учудена. – Че той Атанас не е бил ага на еничарите! Той беше прост еничарски командир! Освен това беше християнин!
Еничарът замълча. Не можеше да повярва. Жената на Ата Корхан не знаеше, че мъжът ѝ бе ага на еничарите и че беше приел исляма. Може би така беше по-добре. Той замълча и не каза нищо повече. По-добре беше жената да помни мъжа си така.
– Парите са много и ще стигнат за доста години, но искам да поговорим за момчето! Ако е наследило поне малко от качествата на Аскероглу, от него ще стане голям човек във войската или в султанския Диван! Ще ми го дадеш ли?
– Какво? – майката беше потресена от искането на еничарския командир.
– Дай ми го! От него ще стане голям човек, кой знае, някой ден може Велик везир да стане! Не искаш ли да се гордееш с него?
– Но, той е единствен син в семейството ни, а и баща му е мъртъв! Не можеш да ни го вземеш! Без него ние сме обречени на мизерия! Три жени, кой ще ни пази? Бих се гордяла със сина си не защото е станал "голям" човек, а защото е човек!
– Не искам да ти го отнемам! Искам ти да ми го дадеш!
– Ще ти го дам, но няма да го правиш еничар!
– Добре! – мъжът се съгласи, но в себе си знаеше, че няма да изпълни това обещание. – Сегашният ага на еничарите много ще му се зарадва! Той няма деца и сигурно ще го отгледа като свой син. Разбира се, когато искаш, ще може да го виждаш! Помисли си! – като каза това, еничарът съжали. Той беше казал това без да се замисли. Разбира се, че сляпата жена нямаше как да види сина си.
После мъжът излезе пред хана. Там стояха и търпеливо чакаха още няколко еничари. Децата съвсем се стъписаха, може би поради високите еничарски шапки мъжете им изглеждаха огромни. Иван беше във възторг. Стоеше пред еничарите, които бяха застинали като изсечени от камък, и си мечтаеше някой ден да стане като тях. Дори си представи, че той е командир на такива воини. Ех, тогава всички в селото щяха да се плашат от него и да видят кой е той! И никой нямаше да му вика подигравателно Аскера! Еничарите внесоха тежките сандъци в къщата. Вътре наистина имаше много злато, дрехи, пет китаба, но най-отгоре имаше ятаган и две ками.
– Ей, момче – командирът на еничарите повика Иван, – я ела насам!
Иван плахо пристъпи напред. Тогава командирът му поднесе зулфикр. Това оръжие като по чудо беше оцеляло след големия взрив. Някаква сила го пазеше и го бе съхранила. То като че ли беше неунищожимо, така както бяха и еничарите. Еничарският командир каза:
– Това беше ятаганът на баща ти, дръж, сега е твой! Приготви се, ще тръгнеш с нас!
Сърцето на момчето щеше да изскочи от гърдите. Не можеше да повярва на думите на непознатия, когото отначало бе помислил за баща си.
– При татко ли ще ме водите?
Еничарите наведоха глави, Марийка също, но Иван не забеляза това. Той се затича, а след това започна да придиря майка му по-бързо да му приготвя багажа.
– Не го спирай? – каза еничарският командир. – Светът е негов, не го дръж в това село! Какво може да стане от него, ако остане тук?
Марийка наведе глава и стисна зъби. За съжаление еничарът беше прав. Не искаше Иван цял живот да е аргат на Бракмови и да го трови злобата на Ляшка. Тя знаеше, че ако остане тук, или ще се примири, или ще се хванат гърло за гърло с Бракмови. Не искаше такава съдба за сина си. В този момент взе решение.
– Кога ще тръгнете?
– По-добре веднага, за да не страдаш ти и момчето!
– Къде ще го водиш?
– Първо при агата на еничарите, а после ще видим.
– Вие говорили ли сте с него?
– Да, той ме изпрати и ми каза да намеря семейството на Аскероглу и когато ви открия, ако има син, да го заведа при него.
– Как се казва този човек?
– Агата на еничарите се казва Ахмед Джесур ибн Абдаллах, но ти бъди спокойна, няма да допуснем на момчето да се случи нещо лошо! Лично аз ти го обещавам! – като каза това, мъжът се закле в името си. Жената не чу името му, но знаеше, че еничарите най-много държат на името си, така че малко се успокои.