– Може ти да идваш до Стамбул, а ако искаш, ние ще ти го водим!
Жената кимна, а на еничара му се стори, че под сухото ѝ око блесна сълза. Не можеше да бъде сълза, може би капчица пот се бе стекла по бузата ѝ. След това еничарът подаде на Иван две ками и едно дълго копие. Едната от камите беше много красива и скъпа.
– Те също бяха на баща ти.
В следващите дни Иван беше на седмото небе от щастие. Той и еничарският командир яздеха начело на цял отряд еничари. На кръста си беше препасал ятагана и беше втъкнал двете ками, макар много да му тежеше. Копието беше много дълго и тежко, затова него го носеше еничарският командир. Така целият отряд пътуваше за столицата на Империята, а Иван мечтаеше с широко отворени очи. Той беше толкова зает да си фантазира, че почти нямаше време да се сети за майка си. Освен това все още мислеше, че тези воини го водят да се види с баща си. Мисълта, че може би баща му е командир на всички тези воини го изпълваше с гордост.
В Истанбул момчето веднага беше прието от агата на еничарите Ахмед Джесур ибн Абдаллах. Беше привечер, когато въведоха смаяния Иван в двореца на агата. Момчето влезе в огромната зала. Там някъде далеч до един вход, приличащ на огромна арка, стоеше агата на еничарите. Арката всъщност беше вход към огромна открита тераса. Иван обаче не го видя, смаян той се заглеждаше по мозайките и чудните украси. Толкова големи сгради, както тук в Истанбул, никога не беше виждал. А Топкапъ сарай беше най-смайващото място в целия Истанбул. Всъщност Иван никога не беше напускал Караризово и сега всичко това му се струваше като приказка. Еничарският командир, който беше влязъл след него, го побутна да върви. Чак сега Иван видя агата. Той беше облечен с дълга мантия, която се спускаше до земята. Тя беше от най-скъпа коприна. На главата си той имаше огромен бял тюрбан, от лявата страна на който висеше златна брошка е огромен зелен камък.
Агата се обърна и погледна Иван в очите.
– Кой си ти? – преведе му човекът до него.
– Аз съм Иван Хаджипетков.
– Това ли е синът на Ата Корхан? – обърна се агата на еничарите към човека до момчето.
– Да – отговори еничарът.
След това агата се обърна към изгледа от прозореца и каза:
– Баща ти живя тук за малко, но беше един от най-достойните аги на еничарите! Той пожертва живота си, но успя не само да спаси корпуса на еничарите, да запази нашата сила и влияние, а дори да ги увеличи! Баща ти беше свят човек, отдаден на каузата на еничарите! Ела погледни!
Момчето плахо пристъпи напред, тогава пред очите му се разкри градът. Навън вече се беше смрачило и той го омагьоса със светлините си.
– Виж могъществото на града и усети големината на Империята ни! Някой ден ти ще бъдеш тук на моето място! Един ден ти ще бъдеш ага на еничарите! Ако имам късмет, аз ще ти предам тази длъжност, но преди това трябва да ти разкажа всичко, което научих от баща ти! Но за да започна да те подготвям, ще трябва да преминеш обучение в еничарския корпус.
Тази вечер беше най-тежката в живота му. Той току що беше научил, че баща му е мъртъв, но в същото време всички твърдяха, че е загинал като герой. Вече беше разбрал какво означава да си еничар. Онези воини, които го придружаваха до Истанбул, бяха еничари. Това бяха най-могъщите воини на света, а в същото време самият ага на еничарите му беше казал, че един ден той ще бъде ага на еничарите и ще командва всички еничари.
На няколко пъти сълзи напираха в очите му, но той ги спираше. Все още не осъзнаваше какви изпитания го очакват. Ахмед Джесур ага беше решил момчето да смени вярата си, както някога го бяха правили истинските еничари, събирани с девширме. Така на другия ден лично шейхюлислямът Аттауллах ефенди, който беше сменил вярата на баща му, обряза Иван, а агата на еничарите му даде еничарско име. След покръстването Иван вече се казваше Серкан Джесур Байзаде ибн Абдаллах Аскероглу. Серкан означаваше благородна, чиста кръв, явно намекваха за произхода му и че е син на Ата Корхан. В този ден Серкан научи, че баща му преди да умре е приел исляма. Джесур означаваше силен, безстрашен. Това име той наследи от агата на еничарите, който искаше да покаже, че като му дава името си, взема момчето под покровителството си. Байзаде означаваше син на бей, явно пак заради баща му. Абдаллах беше име, което всички стари капъ колу бяха получавали и то означаваше роб на Аллах. Аскер беше прякорът му, който сега му стана официално име. Той не го искаше, но еничарският командир, който го взе от Караризово, настоя.