Султанът следеше е интерес действията на Мехмед Али в Египет. Той хем се притесняваше от действията на египетския управител, които бяха насочени към пълно отделяне на Египет от влиянието на султана и Империята, хем гледаше как Мехмед Али се справя с мамелюците – точно копие на еничарите, и как въвежда реформите. Така Махмуд II едновременно завиждаше на Мехмед Али, възхищаваше му се и в същото време се дразнеше от силата и самостоятелността му. Все пак сега пред очите му нищо не се изправяше с такава сила както Мехмед Али. Както неведнъж беше доказал, Махмуд II имаше верен усет за това как да се справи с такива ситуации и той реши да действа по същия начин срещу твърдия албанец. Първо насочи устрема на Мехмед Али в изгодна за него посока. Падишахът възложи на египетския управител да отиде в Хиджас, където от 1806 година властваха саудитите уахабити, и да освободи свещените мюсюлмански градове Мека и Медина. Мехмед Али бе прозрял в това идеална възможност да присъедини към Египетските си владения още нови земи и то с благословията на султана. Военният поход на Мехмед Али успя да изтласка уахабитите от османските земи през 1813 година и така да стигне до столицата на уахабитската държава Дарайа (1818г.). Така той завладял целия Арабски полуостров, египетският управител настоял султанът да утвърди властта му над тези земи. Махмуд II нямаше друг избор и току що се беше съгласил.
В този момент Серкан получи първата си задача. Той взе джерида, ятагана и цялото си въоръжение и тръгна на мисия. Движеше се с прекрасен арабски кон. Първо е кораб достигна Алепо, а след това навлезе в Арабия. Задачата му беше да разузнае и отблизо да следи действията на Мехмед Али. Диванът на еничарите знаеше, че Мехмед Али паша и баща му са били приятели. Целта на Серкан беше да се сближи с египетския управител. Младият еничар предприе изтощително пътуване. Два пъти сериозно се разболява и лежа на легло, в Арабската пустиня преживя пясъчна буря, но така и не успя да открие египетския владетел. В пустинята Серкан прекара няколко години. Той се опитваше да организира арабски племена, които да подкрепят централната власт на султана. Тази му мисия също пропадна. Номадите от пустините бяха запазили свободния си и независим дух и категорично отказваха да се подчинят на падишаха, който се намираше толкова далеч. Те с лекота вземаха парите, обещаваха всичко, което Серкан поискваше, но после нищо не изпълняваха.
Докато се намираше в пустинята, далеч от Истанбул, Серкан имаше достатъчно време, за да мисли за сектата на Махди и да премисля всяка дума, казана му от Ахмед Джесур ибн Абдаллах ага. Въпреки това все още не беше съвсем сигурен дали думите му са истина. В някои дни му се струваше, че прозира в дълбочината на идеите, а в други, че това са безсмислици и такъв Път е невъзможен.
През това време вниманието на Високата порта и Дивана на еничарите от Мехмед Али паша се беше преместило към други по-важни задачи. Султанът се беше справил с най-силния управител на Епир и Южна Албания – Али Тепеделенли. В Гърция се готвеше въстание, а подтикван от русите, иранският шах Фатх Али извършваше нападения над Ирак. Махмуд II беше обявил война на Иран (1820-1822), но тя започна катастрофално. Серкан току що се беше завърнал от Арабия и му се наложи да замине за Персия. Иранците обаче на няколко пъти разбиваха османските сили, завладяха Източен Анадол и напредваха в Кюрдистан, но спряха и се принудиха да се изтеглят, заради избухването на чумна епидемия в редовете им. Еничарите бяха предпазени от чумата, защото бяха драснати от хекимина на ортата, но бяха принудени да се прехвърлят на друг фронт. Серкан се беше представил много добре и въпреки поражението във военната офанзива, той се беше отличил. В месеца на рамазан байрам 1822 година, когато беше едва на 23 години, Серкан Аскероглу беше назначен за чорбаджия на 11 – та орта. До номера на ортата той татуира две кръстосани ками, отдолу ятаган, а по средата дългото арабско копие – джерид. Тотемно животно на 11 – та орта беше лъвът, тъй като тя обикновено отговаряше за Арабия, Египет и Африка. Така на ръката му се появи и татуиран лъв. Сега обаче ортата трябваше да тръгне веднага към Епир и Южна Албания, защото още преди да свърши войната с Иран и да бъде подписан мирният договор (юли 1823 г.), избухна гръцкото въстание (март 1821 г.). Махмуд II предпочиташе да води военни кампании против Али Тепеделенли, който подпомагаше гръцкото въстание. През февруари 1822 година най-после албанецът беше победен и екзекутиран. Сега султанът беше концентрирал усилията си да подчини Гърция. Тесалия беше подчинена, но силите на султана не достигаха, за да се справи с Пелопонес. Опитал вкуса на славата и успеха, а и стремящ се да присъедини и Морея към Египет, Мехмед Али паша беше предложил да се справи с гръцкото въстание. Султанът много добре помнеше Арабия и се колебаеше, но накрая беше направил сделка с могъщия си валия, като му бе обещал управлението на Крит и Пелопонес срещу вярна служба. Тъй като 11-та орта и Серкан познаваха най-добре египтяните и самия Мехмед Али, те бяха пуснати най-близо до Пелопонес. Серкан настани ортата си в град Мегара и зачака. През 1825 година модернизираната египетска армия под командването на сина на Мехмед Али – Ибрахим паша, акостира на гръцкия бряг и драстично наклони баланса на силите в полза на султана. През април 1826 година османската армия също поднови нападението си. Падането на ключовата крепост Месолонгион направи положението на гърците критично. Стотици доброволци от цяла Европа – българи, сърби и албанци, бяха подкрепили гърците във въстанието им. Австрия беше яростен противник на гръцката независимост, но Русия започна да подкрепя Гърция. Англия, която много се страхуваше Русия да не се намеси в Гърция, изплашена подписа протокол с Русия (април 1826 г.) за съвместни действия по гръцкия въпрос. На Високата порта се препоръчваше да даде автономия на гърците. Като васално княжество те трябваше да плащат годишен данък на султана. Махмуд II отказал, като нарекъл тези искания "намеса във вътрешните работи на Империята". В това време при едно от многобройните сражения Серкан беше ранен. Той се беше сближил със сина на Мехмед Али. Макар и доста по-млад от албанеца, двамата се сприятелиха, така както навремето приятели бяха станали и бащите им. Мехмед паша твърдеше, че Аскероглу бил един от най-впечатляващите хора, които срещал в живота си. Възстановяването му от раната премина в покоите на Ибрахим паша. Той се грижеше с голямо уважение за своя гост. Въпреки че раната зарасна, костта отдолу беше заздравяла накриво и на Серкан му беше невъзможно да изпъва докрай дясната си ръка.