– Господарю, аз съм обикновен еничар! Едва ли аз съм човекът, с когото трябва да говорите за тези неща! Знам, че баща ми е говорил за тези неща, но аз не знам нищо повече! Само знам това, което по-старите еничари са ми разказвали! Знам, че той е повтарял това, което някакъв дервиш, който се наричал Риз баба, му бил разказвал!
– Да, баща ти беше известен с това, но този, когото той наричаше Риз баба, всъщност се казваше Ибрахим Джаббар Селяхаддин и беше един от последните истински еничари. Бил е взет за еничар с последното девширме през 1705 година, което моят дядо Ахмед III провел.
Серкан се учуди, че султанът знае толкова много за баща му и за този Риз баба. Той си спомни за нещата, които агата на еничарите му беше говорил за Махди, но по никакъв начин не можеше да ги свърже с разговора. Серкан не знаеше, че в момента двамата със султана правят нещо, което техните дядовци бяха правили преди стотина години. Махмуд II беше син на Абдулхамид I, който пък беше син на Ахмед III. Така че Махмуд II наистина беше внук на Ахмед III. Серкан не знаеше и собствения си произход. Той беше син на Атанас, чийто баща беше същият този Риз баба или Петко – Ибрахим Джаббар Селяхаддин. А някога преди много години султан Ахмед III и Ибрахим Джаббар Селяхаддин бяха както приятели, така и врагове. Така сега след сто години тази сцена се повтаряше, но хората вече бяха други. Може би султанът знаеше повече, защото той каза:
– Ибрахим Джаббар Селяхаддин – последният истински еничар, последният капъ колу и Серкан Аскероглу – първият истински еничар! Нали така твърдят командирите ти? Нали така те нарича агата на еничарите Ахмед Джесур ага?
Споменаването на стария мъж не се понрави на Серкан. Агата на еничарите се отнасяше с него като към син и младежът искрено го обичаше и уважаваше. Не можеше да повярва, че султанът се опитва да вбие клин между тях. Махмуд II обаче продължаваше да говори за други неща.
– Ибрахим – последният еничар и Серкан – първият. А дали е така, дали няма да стане обратното? Какво ще кажеш, Серкан паша?
Серкан не знаеше какво да отговори. Султанът все така продължаваше да го нарича паша, въпреки че много добре осъзнаваше, че го дразни. Думите му бяха като на обсебен. Българинът знаеше, че трябва да отговаря на всеки въпрос на султана, но не знаеше какво да каже. Всяка дума би го вкарала в капан, затова реши да мълчи. Султанът обаче продължаваше да говори все така, като отнесен. Серкан осъзна, че сам беше влязъл в капан като беше дошъл тук. Във всеки момент султанът можеше да го обвини в каквото си иска и да го екзекутира. Вместо това той каза:
– Серкан Аскероглу – първият капъ колу! Ти истински роб на султана ли си, Серкан паша? Ще изпълниш ли всичко, което ти заповядам? Дай! – каза султана и посочи към двете ками, чиито дръжки се подаваха от пояса му.
Серкан се учуди, но подаде двете ками. Султанът искрено се възхити на качествата им. Особено внимание обърна на скъпоценните камъни на едната.
– Изключително скъпо оръжие! – каза султанът. – Откъде го имаш?
– От баща ми. Казват, че била на същия този Риз баба.
– Всъщност тази кама е принадлежала на дядо ми. И това ли е от него? – попита Махмуд II и посочи към ятагана.
Серкан бавно извади ятагана и го подаде на султана. Той пое оръжието и внимателно огледа канията. Тя беше очукана и обгоряла. Въпреки че беше сменил наплитките отгоре, следите от взрива и пожара все още личаха. Това оръжие като по чудо беше оцеляло след страшен взрив, без въобще да се изкриви и без най-малка драскотина. Махмуд II извади острието на ятагана и внимателно го огледа.
– Дамаска стомана, най-високо качество, кована от изключителен майстор в Златния век на дамаските майстори! Вече няма живи майстори, които да изковат такова оръжие! Това е много красив ятаган! Вижте линиите! – като каза това, той посочи острието на Хюсеин паша и е пръст проследи някаква невидима нишка. – Вижте линиите, никъде не се прекъсват! Леко, тънко и много хищно острие! – при тези думи султанът пусна острието и то бавно тръгна напред като че ли някаква сила го движеше. Серкан знаеше, че Махмуд II е страстен ловец и познавач на оръжията. Султанът не обичаше грубата сила и никой не го беше виждал да се бори пехливанска борба, но всички знаеха, че е отличен стрелец както с лък, така и с пушка, а също и отличен фехтувач. Сега той грееше от удоволствие.
– Никога не съм виждал толкова добро оръжие! – султанът замахна във въздуха. Зу-л-фикр разсече въздуха и издаде звук като съскане на змия. – Чувствам прилив на сила!
– Аз също съм го усещал!
Султанът продължаваше да разглежда острието на ятагана, а отблясъците се отразяваха в лицето му. Серкан го наблюдаваше и в този момент осъзна, че ако само пожелае, Махмуд II може да го посече, без той да успее да помръдне дори.