"Трябва да спечеля пари, но как?" – това беше последното нещо, което си помисли преди да влезе през главния вход на манастира. Днес беше погребението на игумена Инокентий и Ибрахим идваше да окаже последна почит към приятеля си. Беше облечен с турски дрехи и правеше впечатление на всички присъстващи. Почти никой не го познаваше, но всички се отнасяха към него почтително, нищо че беше друговерец. Беше нормално игуменът на най-големия манастир в равното да има приятели или закрилници сред турските бейове. Това, че йикога досега не бяха виждали този бей в манастира или заедно с игумена, ги озадачи, но скоро хората свикнаха с неговото присъствие. По-късно, когато опелото и погребението завършиха, единствен Йосиф се приближи до него и го заговори:
– Вие сте тук, Ибрахим ефенди?
Ибрахим само кимна, за да потвърди.
– През годините, в които загубих много от приятелите си, се научих да ги ценя. Всеки един от тях е част от мен. И с всеки, който загине, губя част от себе си. Така, когато загубиш повече приятели, отколкото ти останат, е много трудно да продължиш напред и да живееш. Приятелите са като пръстите на ръката, с тях се държиш за живота. Когато загубиш пръст, се вкопчваш по-силно.
Ти, Йосифе, имаш ли приятели? – изненадващо попита Ибрахим.
– Да, много – отговори момчето.
– Сигурен ли си?
– Да! Мисля, че да!
– Приятелите са тези, в които не се съмняваш. Трябва да си сигурен, че са ти приятели. Но ти си още млад. Пред теб все още са проверките и изпитанията, а аз вися, хванал се за този свят с един-два пръста.
Личеше си, че младият монах беше изумен от думите, които бе предизвикал с един най-обикновен въпрос. Той искаше да попита, но разбра, че срещу себе си има много умен мъж и трябва да внимава какви въпроси задава. Затова се замисли как точно да оформи следващия си въпрос. Двамата толкова различни мъже сега седяха пред гроба на игумена, който беше до другите гробове зад черквата, в самия двор на манастира. Те гледаха гроба, докато другите се бяха отправили на почерпка в магерницата. Именно това беше очаквал Йосиф и с типичния порив на младостта той реши да пита направо.
– Кой си ти, Ибрахим ага?
Ибрахим рязко премести погледа си. Досега той гледаше към гроба и миналото, а сега искаше да види лицето на момчето. То беше протегнало ръка към него, а там беше ключът. Ибрахим веднага го позна, това беше ключът за скрипторията. Дали Йосиф знаеше нещо, или просто налучкваше? Агата не искаше да отговаря, затова реши да контрира с отговор, но на друг въпрос.
– Аз пък знам ти кой си!
– Какво? – момчето беше наистина учудено.
За да не го измъчва повече, Ибрахим продължи:
– Ти си новият презвитер на скрипторията.
Не беше трудно за еничара да се досети за това. Той знаеше, че Йосиф се грижеше за Инокентий. Беше ясно, че не е инок. Самият игумен беше книжник, така че най-нормалното нещо беше да си вземе за прислужник най-доверения човек от книжниците. Именно него трябваше да посочи и за свой заместник, точно така както някога Пафнутий беше посочил Инокентий.
Въпросът явно засягаше втория и третия ключ на скрипторията и дали Ибрахим има нещо общо с него. Тъй като момчето беше говорило направо, еничарът реши да направи същото.
– Трябва да разруша скрипторията, а ти ще ми помогнеш.
– Какво? – новият презвитер беше изумен. Явно думите на турчина му се сториха светотатствени, защото той започна да се кръсти и да шепне опрощаващи молитви. Ибрахим го почака малко, за да свикне с мисълта, после внимателно му разказа цялата история и онази част от последния разговор с този, пред чийто гроб стояха. Както и очакваше момчето не искаше да повярва на думите му.
Ибрахим беше измислил план. Той го сподели с новия презвитер, но младият монах не искаше и да чуе. Двамата продължиха разговора си дълго време. Най-накрая, макар и много колебливо, монахът се съгласи с думите на турчина.
Ибрахим се прибираше към конака и не знаеше дали може да разчита на младия монах. Когато се прибра в къщата, Али го посрещна.
– Болен ли си? – попита агата.
Али повдигна рамене. Какво значение имаше.