– Ще отидеш до Касъмово и ще събереш няколко турци за потеря.
– Само турци ли да бъдат? – попита персиецът.
– Да, не искам християни, трябва да бъдат мюсюлмани!
Ибрахим много добре помнеше какво беше станало с ключа от скрипторията, който му беше даден от Инокентий. Той отдавна вече беше загубен. Помнеше как преди много години, като беше попаднал в Козбунар при Велко, някой беше отнел всичките му вещи. Така той се беше събудил без нищо в къщата близнак. Върнаха му само книгата, но за ключа повече нищо не чу. Този ключ отдавна вече не беше у него. Беше му го взел или Георги, или Гергина, а може би баба Василка, можеше и някой от прислужниците на Георги да е бил, а после да го бе изхвърлил като ненужен. А може по ключа Георги, Велко или баба Василка да са го познали и да са разбрали, че има нещо общо със скрипторията на Араповския манастир. Ибрахим не знаеше това. За третия ключ пък нищо не знаеше. Затова той реши да действа.
Али знаеше, че трябва веднага да изпълни заръката на агата. Той беше радостен, че Ибрахим ага отново се е върнал към живота, а това, че му повери тази задача, още повече го радваше. Това означаваше, че не е загубил доверието на господаря си.
Срещу обещание за богато заплащане, скоро групата, предвождана от Али Мюзекки, беше в двора на конака. Отстрани, до каменната стена на конака, висока два човешки боя, бяха запалени огньове и върху тях бяха поставени големи казани. Няколко коча бяха заклани, явно в конака се готвеше голямо угощение. Потераджиите от Касъмово бяха дошли на коне. Те бяха двадесетина мъже, иначе мирни и работливи, но кой може да откаже на примамливо предложение и то за един ден работа. Ибрахим, а и Али, знаеше, че е много по-лесно да се свика потеря от арнаути или черкези, но нямаха време да подбират. Самият бей някога преди много години беше преследван от потеря именно от тези турци от Касъмово и знаеше, че те са добри хора и само парите могат да ги накарат да преследват човек. Пред очите му и сега стояха онези озверели лица, но повечето от тях бяха български, на селяните от Катърли, а турците винаги бяха последни. Той знаеше всичко това и донякъде на това разчиташе. Всъщност пред него стоеше местният башибозук (башибозук – самоуправляващи се мюсюлмански милиции, в които вземали участие мюсюлманите отдадено населено място). За разлика от башибозуците от други краища, които понякога вършеха и зулуми спрямо християнските села, тези от Касъмово и равнината основно бранеха земите си от крадци и набези на бандити и хайдути. Това беше така, защото Касъмово отвсякъде беше обградено от български села и само от една страна – от Станимака, живееха хора от различни нации. Може би затова те не бяха свикнали да нападат и да действат извън землището на Касъмово.
Ибрахим знаеше всичко това, затова сега подготвяше потеря, но със специална задача. Водачът на местните бабаити беше някой си Мустафа Али. Както хората, които водеше, той беше нисък и с някак смачкан вид. Ибрахим излезе на прозореца на къщата си и каза:
– Днес цял ден ще почиваме, защото работата, що имаме да вършим, ще бъде нощна!
Вълна на недоволство се разнесе из конниците. Той знаеше нежеланието, с което турците излизаха нощем по улиците. Те бяха хора домошари, които вечер обичаха да са при жените си, а каквото имат да вършат, дори и обирите, предпочитаха да са през деня. Това може би се дължеше и на суеверния им страх. В този случай това не беше възможно, затова Ибрахим продължи:
– Цял ден ще почиваме, ще дремнем, ще се наядем хубаво, а привечер ще тръгнем. Никой няма право да излиза от конака и който е дошъл до тук, не може да се откаже. Аз съм Ибрахим Селяхаддин – господар на каазата, в която е Касъмово, така че никой не може да си тръгне, ако не иска да го убия на място! Работата ще бъде лека и безопасна. Обещавам никой от вас да не пострада! На сутринта ще се съберем пак тук, ще ви платя, ще се почерпим за свършената работа и ще отнесете по едно шиле със себе си.
В първия момент мъжете много се зарадваха. Едно шиле не беше шега работа.
– Какво ще трябва да направим, ага? Кого ще трябва да бастисаме? – попита един от мъжете, който явно беше помощник на Мустафа Али. Той изглеждаше най-напет. Останалите го наричаха Азир и като на шега отзад поставяха прякора му, който беше Бабаит, но правеха това някак като лека задявка или подигравка. Та този Азир Бабаит изглеждаше като че ли е с най-голямо желание за битка.
За да го успокои и разясни на потераджиите какво ще правят, Ибрахим каза:
– Тази вечер няма да нападаме никого и никого няма да бастисваме. Предупреждавам ви, не искам никого да убивате! Дори да ви заплашат, не искам да убивате!