Останалите хора слушаха и се съгласяваха. Явно те също искаха да вземат парите и агнето по най-лекия начин, без да си слагат грях на душата. Само Азир Бабаит полу на шега, полу на истина се държеше все едно, че наистина предстоеше кървава битка. За да го пресече и да натърти пак, Ибрахим повтори:
– Не искам никой да пострада! Пак повтарям!
Привечер мъжете тръгнаха. Ибрахим водеше потерята. Арабкан танцуваше под него. Конят като че ли осъзнаваше, че води цяла дружина и усещаше, че на гърба му е най-важният човек от потерята. Той сякаш си спомни онези години, в които бе носел Ибрахим из могъщите недра на Кавказ. Без да забележат, потерята стигна до една горичка. Ибрахим водеше мъжете така, че да пресичат пътищата и ги прекара направо през къра. Преди няколко дни той беше минал по същия този път и сега му бе познат. Селата обикаляха отдалеч. Най-накрая спряха в горичката.
– Кажи им да слязат от конете и да починат! – каза Ибрахим на Мустафа Али. През цялото време той внимаваше да следи за думите и поведението на най-шумния човек от потерята – Азир Бабаит, тъй като смяташе за малко да се отдели от потерята. Ибрахим повика Али Мюзекки и му каза специално да следи действията на шумния касъмовец. Персиецът беше в неведение какво ще става и непрекъснато подпитваше, но Ибрахим умело избягваше да му отговори. Той имаше нужда от талиба, но се притесняваше, че ако му каже какво трябва да направят тази вечер, категорично ще му бъде отказано съдействие.
Ибрахим завърза поводите на Арабкан и тръгна през рядката горица от ниски дръвчета. Те дори не бяха истински дръвчета, а по-скоро храсталаци. Явно мъжете не можеха да се ориентират в тъмното и не знаеха къде се намират, иначе нямаше да се питат взаимно къде са и какви ли са намеренията на бея.
Ибрахим се провираше внимателно и се оглеждаше някой да не го следва. Сега трябваше целта и мястото да се опазят в тайна. Стигна до открито пространство, горичката свършваше. Пред него се намираше това, което щяха да нападнат. Той беше изпълнил своята част от плана, сега всичко зависеше от монаха. Ако той се беше разколебал, всичко щеше да пропадне и да се окаже напразно. Ибрахим чакаше, сви ръцете си и наддаде звук на бухал. Беше се научил на това още като дете. За да е сигурен, че все още може да издава този звук, се беше упражнявал в конака. С недоволство трябваше да си признае, че вече не можеше да уподоби звука, както правеше това преди. Явно и тази му дарба беше останала някъде назад в детството му.
Това продължи известно време, издаваше пронизителния звук, след което изчакваше известно време и отново го повтаряше. За негово притеснение от другата страна на стената все така нищо не се чуваше. Отначало беше търпелив, но с времето ставаше все по-неспокоен. Всичко можеше да пропадне. Той беше свикнал да изпълнява обещанията си, а това обещание го беше дал и пред лицето на умиращ човек. Вярно, ключът не беше в него, но явно това нямаше значение. Важното беше, че ще изпълни обещанието. Ако трябваше да намери ключа, това означаваше да не изпълни обещанието си.
Изведнъж, макар и несигурен, от вътрешната страна на манастира дочу същия сигнал. Като че ли друг бухал търсеше своя приятел. Сигналът беше по-слаб и несигурен и от този на еничара. Той се заслуша и скоро пак го чу. Този път беше по-сигурен и някак по-уверен. Ибрахим издаде своя сигнал за последен път и зачака. Скоро потвърждението дойде, когато голямата порта, леко и някак неуверено, се отвори колкото през нея да мине един човек. После някаква сянка прекоси откритото разстояние между каменните стени на манастира и горичката, в която чакаше агата. Човекът тичаше приведен, с леки безшумни стъпки. През цялото време можеше да бъде забелязан, защото точно зад него беше манастирската сграда с килиите и няколко прозореца, които освен за отбрана сигурно служеха и за наблюдение. Мъжът се шмугна в ниската горичка, а Ибрахим се опита по най-бързия начин да го пресрещне. Той тичаше в гората, така че да бъде точно срещу монаха, облечен в черното си расо. Именно това расо правеше момчето "невидимо" за наблюдателите и му помагаше сега, но след малко можеше да попречи и на него да го открие, затова той напрегна сили. Когато момчето навлезе в гората и се затича през шубраците, Ибрахим беше там и го улови през гърдите. Сърцето на младия презвитер биеше като на подплашено пиле и заплашваше да изскочи от гърдите на клетото момче. Ибрахим знаеше, че това не е само заради бягането, но и от напрежението, и страха. Буря от страсти бушуваше в гърдите на младия монах. Епична битка се водеше в бедната му душа. Ибрахим разбираше, че момчето е разкъсвано от чувството си за дълг и усещането, че участва в един грандиозен план, спуснат свише. Това беше борба между идеи, внушавани му цял живот – че работата на книжниците е най-важна, че единствени те могат да познаят Бог, че скрипторията е най-важното място на света, че да бъде презвитер е най-голямата чест, която може да бъде оказана на човек. Черквата, с целия си авторитет, по време на целия му съзнателен живот беше внушавала това на младия презвитер. В неговите очи да бъде презвитер беше най-важното нещо на света и сега, когато това се беше случило, когато Бог беше излял над него своята благодат, се беше появил този мъж. Момчето го беше чуло и се подчиняваше на думите му не защото ги разбираше или приемаше, а заради уважението и респекта, които имаше към своя учител Инокентий. Така това, което цял живот му беше внушавано, се сблъска с уважението към учителя и водеше до неосъзнато подчинение. Ибрахим беше сигурен, че душата на момчето е разкъсвана от противоречия и сега това го караше да се чувства толкова зле.