– Спри, кешиш (кешиш – на перс. и тур. – Монах, калугер)! – каза еничарът.
С Йосиф се бяха разбрали тази нощ да говорят само на турски. Думите му като че ли успокоиха момчето, а твърдата му ръка го задържа, за да не се подкосят краката му.
– Готов ли си?
– Готов съм! Готов съм!
– Остави ли портата отворена? – с твърд тон продължаваше да пита Ибрахим.
Момчето само кимна в знак на съгласие. Ибрахим сам беше видял, че младият презвитер беше оставил вратата открехната, но искаше за всеки случай пак да се увери в това.
Момчето беше изпълнило своята част от плана. Когато планира нападението, беше решил момчето да се върне и да отвори портите на манастира, но сега, когато почувства как бие сърцето на кешиша и си даде сметка, че той е разкъсван между това да стане предател на манастира или на паметта на своя учител, Ибрахим реши да поеме нещата в свои ръце.
– Ибрахим ага, Ибрахим ага? – трескаво питаше момчето. – Може ли да помислим пак? Нужно ли е да нападате манастира и да унищожите скрипторията? Не може ли някак без това?
Ибрахим не се нуждаеше от глупави въпроси. Той разбираше момчето и искаше да му помогне, но знаеше, че при едно неправилно движение от страна на презвитера, целият план можеше да пропадне. Някога сам той беше пандур и знаеше на какво са способни пазителите на манастира. В манастира имаше и много аргати. Ако момчето го издадеше и ако се развалеше изненадата, пандурите и аргатите щяха за нула време да избият дружината му. Разбира се, имаше риск момчето да се е разкаяло и вече да е предупредило останалите монаси. Така щеше да е поставило капан на Ибрахим бей и хората му. Еничарът не беше сигурен, затова реши да не рискува.
– Йосифе, донеси ли ми двете неща, за които те помолих? – попита стегнато той.
Изглеждащото все по-окаяно момче като че ли все по-ясно осъзнаваше какъв грях извършва. То беше паднало на колене и като че ли се молеше пред Ибрахим. Агата реши да му помогне. Явно това, което младият презвитер трябваше да направи, беше свръх силите му. Все пак той направи последното нещо, което се искаше от него, и така "развърза" ръцете на еничара. Момчето бръкна в расото си и извади книга и ключ. Ибрахим ги опипа. Нямаше съмнение, това беше ключът за скрипторията. Макар да беше минало толкова време, той помнеше формата на този ключ. Прибра книгата в силяха си, така тя щеше да бъде защитена колкото живота му.
Най-накрая дойде времето и той зададе и последния си въпрос.
– Устройството на манастира същото ли е? Има ли някакви промени?
Момчето учудено само повдигна рамене. След това Ибрахим му посочи надясно и попита:
– Стаите на пандурите още ли са под тези на книжниците?
Момчето само кимна. Това му беше достатъчно. Сега беше време да действа. Всичко зависеше от бързината и точността му, както и от това колко е решителен. Той, Ибрахим Селяхаддин, беше дал обещание и макар също като презвитера да не разбираше всичко, осъзнаваше, че е част от един много по-голям от него план. Имаше задача да унищожи скрипторията и щеше да го направи. Това, че беше смятан за Махди, много му помогна. Даваше си сметка, че с това действие може да се окаже Даджала или Антихриста, но сега пред него беше само задачата! Цял живот беше живял и се беше стремял към изпълнението на мисия, която не му беше съвсем ясна. Сега всичко това продължаваше. Явно такава беше участта му. Това, че беше смятан за Махди, щеше да му помогне да се движи "на сляпо", а това, че е еничар – да доведе нещата докрай.
След като прибра книгата и ключа в силяха си, с умело движение повали презвитера на земята. Внимаваше да не го нарани и всичко да бъде тихо. С нарочен парцал, който носеше със себе си, запуши устата на момчето. То беше толкова учудено и изненадано, че не гъкна. След това старият еничар овърза тялото му така, че да не може нито да мръдне, нито звук да издаде. Докато правеше това, му говореше: