– Не се притеснявай, Йосифе, нищо лошо няма да ти сторя! Искам да ти помогна! Така ще си лежиш тук и няма да се терзаеш! Знам, че не ти е леко, повярвай, и на мен не ми е леко! Ще изпълним завета на Инокентий без никой да пострада. На заранта монасите ще те намерят тук и никой няма да знае какво си направил. Не знам как цял живот ще живееш с тази лъжа и с гузната си съвест, но аз мога да ти кажа, че душата човешка може много да се омърси и да поеме в себе си. Не се чувствай виновен, защото този грях не е върху твоята и моята душа. Ние не всичко знаем, ние с теб сме само ръката на Инокентий и нека, ако е сгрешил, това е грях върху неговата душа!
Утре всичко това ще е свършило и дано двамата с теб повече не се видим! Това ще остане тайна и никога пред никого не споменавай какво двамата с теб сме вършили в тая нощ!
Когато се убеди, че момчето е вързано здраво и няма начин да се изправи или да извика, еничарът се изправи, сложи на главата си черна плетена качулка и приведен се затича към главната порта на манастира. Той се беше погрижил всеки един от потераджиите да има такава качулка. Искаше никой да не знае нито да си спомня кой е извършил нападението над манастира. Тичаше бързо и с тихи стъпки. Докато връзваше Йосиф, беше внимавал много. Знаеше, че ако момчето го е издало и е предупредило пандурите, ще се съпротивлява на връзването, защото ще иска да влезе в манастира, за да е в безопасност. Ако беше така, то би се държало по-уверено и би настоявало да участва в нападението, за да ги предаде. Но Йосиф съкрушен се бе примирил и се бе отпуснал на земята. Това даваше някаква сигурност на Ибрахим и сега беше много по-спокоен. През цялото време, докато тичаше, като омагьосан гледаше в процепа на портата, ако имаше пандури, те щяха да бъдат там. Ако имаше предателство, изстрелът щеше да дойде именно от там. Знаеше, че ако е така, нямаше да може да направи нищо и след миг щеше да бъде мъртъв. Сега той тичаше приведен, но осъзнаваше, че ако младият презвитер го е издал, това нямаше да му помогне. Очакваше смъртта с всяка следваща крачка. Докато тичаше, изведнъж се усмихна, всъщност нямаше нищо странно, целият му живот беше минал така. Изненадата му се увеличаваше с всяка измината крачка. Нищо не се случваше. Най-накрая се блъсна в зида. Сега вече беше по-прикрит. Все още обаче имаше опасност от предателство, може пък пандурите да не искаха да го убиват, а да го заловят. Каквото и да беше, сега той нямаше време да спира, всяко забавяне можеше да осуети плановете му. Стържейки корема и силяха си по грапавите камъни на зида, той се приближи до портата. Тя все така стоеше леко отворена. Часът на истината беше настъпил и без да се колебае, Ибрахим се промуши през пролуката. В първия миг спря и зачака изстрели или някой да му се нахвърли, но нищо такова не се случи. Единственото нещо, което чуваше, беше силното си запъхтяно дишане, отразявано от високите дебели стени с арки на входа, в който беше попаднал. Той беше сам в цялата арка. Съвсем сам. Това означаваше, че Йосиф не го беше предал. Внимателно започна да отваря портата на манастира. Явно двете крила наскоро бяха смазани, защото не издадоха никакъв звук. Презвитерът или някой друг беше направил задачата му по-лесна. След като отвори широко двете крила на манастирската порта, той ги закрепи с куки в стената, така че да не се затворят от порив на вятъра или нещо друго. После пак тичешком и приведен се затича към горичката. Мина близо до вързания презвитер и отиде до лагера на касъмовци.
– Ставайте! – каза той. – Запалете малък огън!
Мъжете се заеха с огъня. По негова заповед Али извади факли, за всеки потераджия по една. През това време Ибрахим събра мъжете около себе си и със строг глас каза:
– Искам всички да сложите на главите си качулки! Не искам никой да вижда лицата ви! Това, което правим тази вечер, трябва да остане между нас и на никого нито дума! Никога не искам да говорите за това! Дори след много години, ако някой спомене за тази нощ, ще го намеря и ще го убия!
Думите на мъжа с маската бяха толкова силни, а тонът му като че ли извираше от дълбините на душата му. Гърбовете на касъмовци настръхнаха от ужас. Те знаеха, че мъжът говори сериозно и наистина ще изпълни заканата си.
– Искам пълно подчинение и никакви своеволия! Ще ви дам достатъчно пари, но не искам да се блазните и да вземате плячка! И никакви жертви! Вашата задача ще бъде да всеете паника и да държите хората и пандурите по килиите. Аз ще свърша важното, не искам да има жертви и своеволия!