Мъжете слушаха водача си и за тях беше ясно, че той е не само воин. По думите, а и по държането му си личеше, че това е човек свикнал да командва. Всички касъмовци, дори и главатарят им, бяха сигурни, че пред тях стои голям командир на аскер. Те му се подчиниха и това беше най-нормалното. Мустафа Али също чувстваше колко много го превъзхожда този мъж. Той през цялото време искаше да попита за задачата и какво ще правят, но сега се примири и подчини. Явно тайната беше част от плана за нападение и беят много стриктно я пазеше.
– Вие ще навлезте в манастира, двама от вас ще останат до портата да я пазят отворена.
После на няколко от хората обясни къде точно са пандурските стаи. Те трябваше веднага след влизането да отидат да ги залостят, както и стаите на аргатите за всеки случай. Иноците и книжниците нямаха оръжие нито боен дух, така че всичко щеше да мине без да се пролее капка кръв.
– Докато тези вършат това, останалите ще яздите в кръг около двете вътрешни сгради, чак след като ви дам знак, че всичко това е свършено, стреляйте във въздуха и дръжте всички по килиите им! Всичко трябва да се изпълни точно и много бързо! Трябва да сме напуснали манастира преди хората да се усетят какво става!
Ибрахим гледаше лицата на турците. Осветени от огъня те изглеждаха още по-решителни.
– Трябва да сме бързи, от това ще зависи всичко. Трябва да сме акънджии. (акънджия – от акън – атака – отряди в Османската империя, които са нападали светкавично съседните народи, като разчитали най-вече на бързината и изненадата. Най-често са били държани около границата. Преди еничарите това били елитните османски войски.)
Това, че Ибрахим нарече акънджии обикновените селяни турци, като че ли събуди за миг бойния им плам. Само за миг те сякаш се промениха и станаха истински воини, решени да влязат в битка.
Мустафа Али стоеше отстрани и се възхищаваше на умението, с което агата говореше. Как само беше успял от неговите гащници, които той много добре познаваше и бе живял цял живот с тях, да оформи боен отряд. Как точно само беше успял да ги заплаши и да ги насърчи. Това беше изкуство. Ето защо той, Мустафа Али, никога нямаше да стане ага.
Факлите бяха запалени, а Али Мюзекки ги подаваше на "акънджиите".
– По конете! – извика Ибрахим от гърба на Арабкан. В ръката си той също държеше горяща факла. Конят, предчувствайки какво ще стане, показа цялата си мощ. Той се изправи на задните си крака и подскочи във въздуха. Гледката на огромното животно и изпънатия като струна водач върху гърба му беше впечатляваща. Земята под краката на турците се разтресе. Чак сега те като че ли си дадоха сметка, че пред себе си имат наистина велик воин и водач. Всичко в него говореше за това.
– Качулките! – извика еничарът и всички турци вече знаеха, че задължително трябва да нахлузят черните плетени маски на лицата си, независимо, че е топло, че не виждат добре с тях или че не им се иска. Този мъж умееше да заповядва, да кара хората да му се доверяват и да го следват. Селяните от Касъмово бяха като омагьосани, попаднали под неговата власт, вече нищо като че ли не зависеше от тях. Духът на мъжа ги беше изпълнил и те бяха станали истински акънджии. Мъжете знаеха, че ако този мъж ги поведе в смъртоносна, последна атака срещу многократно превъзхождащ ги враг, те щяха да го последват. Така направиха и сега. Ибрахим пришпори Арабкан през клонаците на ниските дръвчета право към портата, а мъжете се втурнаха след него.
Вратата все още беше отворена. Като опитен пълководец, Ибрахим все още очакваше засада, но такава наистина нямаше. Конниците нахлуха със запалени факли в манастира. Еничарът погледна през рамо, за да види двамата, които остават да пазят портата отворена и така да осигурят чист път за изтегляне. После погледна през дясното си рамо към мъжете, които трябваше да залостят вратите на пандурските стаи. Четиримата скочиха от седлата и забързаха към коридора със стаите на пандурите. Охранителите на манастира трябваше още да спят. Йосиф имаше за задача да накара пандура, който трябваше да е на пост, да отиде да спи. Сигурно момчето беше успяло, защото иначе едва ли вратата би останала толкова дълго отворена. Ибрахим направи знак и на мъжете, които трябваше да залостят вратите на ратаите. Той посочи надясно към портата, сочеща към Арапово и манастирските обори. Явно всичко вървеше по план. Сега беше негов ред.
– Али Ага, отидете до плевните и ми донесете един наръч слама, но по-голям!
Ибрахим доволен гледаше мъжете, които сякаш се бяха преобразили. Това вече не бяха онези умърлушени селяни, а като че наистина бяха акънджии. Те яздеха в кръг около черквата и скрипторията с изпънати като струна гърбове. Всеки беше извадил в ръце пищова или пушката и чакаше знак от другарите си, които залостваха вратите. За миг те му напомниха за неговите другари от корпуса на еничарите. Разбира се, те нямаха нищо общо с онези велики воини, но все пак за миг си спомни онзи дух, вкуса на битките и усещането да командва аскер. Ибрахим видя всичко това и реши, че вече нищо не може да се обърка. Планът действаше безупречно. Приближи коня до вратата на скрипторията. Скочи пъргаво от седлото, подпря джерида на стената току до входа. Али се приближаваше до него с голям наръч сено в ръце. Ибрахим знаеше, че ако талибът, за когото книгите и знанието са свещени, разбере за какво му е сеното, веднага ще го хвърли и ще избяга.