– Какво ще правим с това сено, ага? – на турски попита персиецът, докато се приближаваше.
– Али ага, последвайте ме, но моля ви, доверете ми се! Не ме питайте нищо и не се опитвайте да ми попречите!
– Но за какво да ви попреча, Ибрахим ага?! Знаете, че бих направил всичко за вас и винаги съм заставал зад вас!
Това искаше да чуе еничарът. Той бръкна в силяха, извади ключа от скрипторията и бавно отключи ниската вратичка. Така го беше измислил, като не можеше да намери своя или третия ключ, беше решил да използва официалния ключ на презвитера на манастира, който беше останал в Инокентий, а после в Йосиф. След това с факела в ръка прекрачи прага, привеждайки се, и тръгна по каменното стълбище нагоре. Али нямаше нужда от подканяне. Той също се приведе и така, както си държеше сламата в ръце, тръгна след еничара, който отпред му осветяваше пътя. Али още не можеше да разбере къде е попаднал. По формата на сградата мислеше, че е в някаква бойна кула и се чудеше защо такава кула е построена вътре в манастира. Персиецът очакваше във всеки момент охранителите на манастира да слязат отгоре, затова не можеше да разбере спокойствието на агата. Скоро обаче талибът се качи на етажа и онемя. Какво богатство? Колко много книги? Никога не беше виждал толкова много книги в такава невзрачна постройка. Явно тук нямаше воини. Това беше някаква странна манастирска библиотека. Али Мюзекки пусна сеното на пода и като омагьосан тръгна из библиотеката. Той не разбираше езика, на който бяха написани книгите, но обикаляше и ги оглеждаше като скъпоценности. Милваше кориците им, обковани със сребро и украсени с рисуван емайл. Изваждаше книги, отваряше старите страници и като омагьосан се взираше в рисунките и чудните илюстрации. Беше забравил къде се намира и какво извършват в момента. По някое време дотолкова се прехласна, че за да вижда по-добре, свали черната си качулка. Това, което правеше Али, му попречи да види какво върши Ибрахим и да го възпре. А в този момент Ибрахим подготвяше скрипторията за подпалване. Той вземаше сламата и я разпределяше така, че да пламнат едновременно всички лавици с книги и огънят да се разнесе из горните етажи. С ключа Ибрахим отваряше и най-скритите врати. Всички книги трябваше да изгорят преди да взриви и да събори скрипторията. Докато вършеше това, еничарът се опитваше да не мисли. Като човек, който цял живот беше чел книги и когото всички, които познават, смятаха за най-учения и знаещ мъж, Ибрахим винаги беше смятал изгарянето на книги за най-голямото светотатство на света. В известен смисъл той смяташе убийството на човек за по-допустимо, отколкото изгарянето на книги. Човекът така или иначе щеше да умре, а да изгориш книга означава да унищожиш паметта и мъдростта на човечеството. Означава да се обезглави човечеството и да се унищожи цивилизацията. Имаше книги, които, когато се унищожаваха, бяха загуба за цялото човечество, завинаги. Той знаеше за примери на горене на книги в Западна Европа. Аутодафетата винаги бяха плод на безсилие или религиозен фанатизъм. Арабите пък бяха запалили Александрийската библиотека. Книги изгаряха само ограничени умове, които не можеха да намерят начин да отстояват мнението си. Това бяха хора, които осъзнаваха, че описанието на света, в който живеят, е много по-неточно от описанието на света дадено в книгите и понеже не можеха да се преборят с науката или с друго по-висше от тяхното описание на света, те предпочитаха да го изгорят и унищожат. Те смятаха, че така могат да наложат вярата си и да успокоят съвестта си. Това обаче беше невъзможно и винаги се появяваше следващата книга и учение, които ги провокираха и опровергаваха. Тези хора се смятаха за воини на вярата, но всъщност бяха слуги на воинстващата посредственост и мракобесие, хора с малки умове и ниски стремежи, с които не можеше, а и нямаше смисъл да се спори.