Опасни бяха мюсюлманите, които смятаха, че в света има смисъл да съществува само една книга – Корана. Повечето от дълбоко религиозните мюсюлмани четяха само нея. Ако в някоя друга е писано това, което е близо до думите на Пророка, не е ли по-добре все пак да се четат думите написани направо от Мохамед. Ако пък нещата не са според Корана, това означава, че те са ерес и въобще няма смисъл да се четат. Така мислеха те и според тях имаше смисъл да се чете само Корана.
Докато подготвяше скрипторията за едно голямо аутодафе, той си даде сметка, че в света винаги беше имало борба между Мрака и Светлината. Винаги беше имало хора, изграждащи библиотеки, скриптории и манастири, пишещи, знаещи и учещи се. Такива бяха и Абдаллах ефенди, и Али Мюзекки, и Пафнутий, и Инокентий, а също и той самият. В живота си беше имал късмета да се срещне с едни от най-светлите умове на света. Но имаше и хора, които преследват Светлината и унищожават книгите. Самият той се беше оказал един от тях.
Ибрахим беше научил страшната тайна на хранителите на знанието – презвитерите. Те бяха еретици. Знанието, четенето и търсенето явно не спираше и отвеждаше всички знаещи и търсещи хора в съмнението и еретизма. Знанието се нуждаеше от свобода, то не признаваше граници. Затова презвитерите бяха еретици. Те бяха хора, научени да изследват и да се съмняват. За тях нямаше забранени територии на изследване. Но всъщност не беше ли и той самият такъв? Ибрахим си даде сметка, че е от знаещите и търсещи хора, сега обаче трябваше да постъпи като воините на Мрака. Постоянно го обземаше колебание и съмнение. Какво беше станало? Самият Инокентий твърдеше, че скрипторията е Вавилонската кула, защо тогава беше поискал да я унищожи? Именно Бог беше унищожил кулата на древните. Той щеше да постъпи като Бог, а не като Сатаната, а дали беше така? Ибрахим спря за миг, трябваше за последен път да помисли. Дали нямаше да направи грешка? Имаше нужда да помисли още веднъж. Все още не беше сигурен какво трябва да направи. Досега беше вършил нещата от чувство за дълг, но дали нямаше да сгреши? През годините се беше научил не само да изпълнява заповеди, но и да мисли. Това според него го отличаваше от хората марионетки. Той обмисляше заповедите, а не ги изпълняваше сляпо. Преди всичко той беше мислещ човек и едва след това воин. Чувстваше, че сега трябва да постъпи по същия начин. Дали не трябваше да запази книгите, пък макар те да подтикваха към ерес? Дали еретиците не бяха по-добри от сляпо вярващите хора? Чувстваше, че ако постъпи като воин, ще бъде заради честта му и от егоизъм, но няма да бъде правилно. Искаше да помисли, но нямаше време. Направи път от слама от етажа с книгите до входа на скрипторията. Със сила изведе персиеца навън. Али му обясняваше какво богатство е тази библиотека и все още не разбираше какво се кани да извърши господарят му.
Ибрахим продължаваше да мисли. Той беше взел със себе си книгата на Пафнутий. Ако беше Махди, тя беше попаднала в подходящите ръце и скрипторията вече не беше нужна. Сега трябваше да я унищожи, за да не може Даджала или Антихриста да четат от нея и да знаят. Ако не беше Махди, това щеше да означава, че е Даджала, тогава... Тогава всичко беше ясно.
– Донеси ми оцетеното буре с барута! – каза му Ибрахим.
Едва сега като че ли Али Мюзекки "прогледна". Той сякаш се събуди и изведнъж си осъзна какво се случваше около него. Пандурите и ратаите на манастира бяха приклещени в стаите си, защото мъжете, които досега се въртяха в кръг, ускориха хода на конете. Към тях се присъединиха и останалите мъже и изведнъж започна стрелба в двора на манастира. Турците, все още с качулки на главите си, пришпорваха конете и стреляха. Кокошките, разсънени от нощната стрелба, пърхайки тичаха да се скрият някъде, конете цвилеха, а мъжете ревяха с цели гърла.
Стрелбата стресна Али. Неговият господар Ибрахим Селяхаддин планираше да "предаде" цялата тази книжнина на огън. Той беше полудял, само така можеше да си обясни това, което бе намислил този, когото той винаги беше смятал за най-умния човек на земята. Нещо беше станало в душата на този мъж. Може би от мъката, която бе преживял в последните месеци, Ибрахим бей беше полудял и сега той беше свидетел на лудостта му.
Още сутринта Ибрахим ага го беше накарал в едно дълго тясно буре, от тези, с които оцетарите обикаляха из селата и продаваха оцет, да изсипе барут. После през цялото време Али го носеше със себе си, внимавайки да не се доближи огън до него.
– Донеси бурето с барута! – повтори заповедта си Ибрахим. Той все така стоеше до сламата, която беше готова да разнесе пламъка към горните катове на библиотеката.