– Няма да донеса барута! – извика Али.
Чак сега Ибрахим забеляза, че талибът беше смъкнал качулката си. Еничарът съжали, че го беше взел със себе си, трябваше да го остави в конака. Талибът беше човек с нежна душа, не трябваше да го измъчва с това, което се случваше. Явно трябваше да продължи сам изпълнението на мисията. Именно тази съпротива на учения като че ли го накара да действа. Внимателно заби дръжката на факлата в земята точно до вратата на скрипторията, след което тръгна към коня на Али. Мъжете от Касъмово галопираха в кръг и стреляха във въздуха, всявайки истински хаос. Никой от монасите не се виждаше из двора или доксите на манастира. Ибрахим отвърза бурето и тръгна към входа на скрипторията. На входа обаче го пресрещна Али. Старият мъж се опитваше да го спре. Без да казва нищо, той се вкопчи в ръцете на Ибрахим и увисна на тях. На Ибрахим му дотежа, не стига че носеше бурето пълно с барут, а сега и персиецът. Еничарът внимателно пусна бурето, след което изблъска учения. Али падна назад и се удари в земята. Ибрахим съжаляваше, че трябваше да се отнесе така с него, но сега нямаше нужда от някой да му пречи. Али лежеше на земята и се превиваше, но Ибрахим не намери в себе си сили за съчувствие. Той вече беше решил и бързаше, за да не се разколебае. Отново го беше обзел онзи еничарски плам, беше еничар в разгара на битка. Може би за последен път в живота си се намираше в това състояние, нямаше да допусне да опетни името си. Взе бурето, влезе в скрипторията и се заизкачва по стълбите. Нямаше свободна ръка и не можеше да вземе факла, а и без това щеше да е изключително опасно. За негово учудване вътре не беше тъмно. Огнените факли на препускащите отвън турци създаваха чудна гледка в скрипторията. Стъклата на това помещение бяха оформени като лупи, така че да улавят и най-малката светлина от двора. Сега светлината от факлите на вълни заливаше помещенията на кулата. Струваше му се, че се намира в някаква голяма въртележка, която шеметно се въртеше. Скрипторията си беше все същата и той предварително беше решил къде ще е най-добре да постави бурето с барута. Постави го там и побърза да излезе. Трябваше да действа бързо, сега това беше най-важното. Откакто бяха влезли в манастира, беше загубил представа за времето. Не знаеше колко време е минало, само едно усещаше, че трябва да бърза. Колкото по-бързо свършеше и се махнеше оттук, толкова по-добре. След като беше решил да изпълни молбата на Инокентий, трябваше да го направи по-бързо и до край. Когато излезе през вратата, видя, че факлата я няма. Али сигурно я беше отнесъл нанякъде. Ибрахим се втурна към първия конник и отне факлата от ръката му. Нищо не можеше да го спре, той беше Ибрахим Селяхаддин. Затича се към вратата на скрипторията. Запали сламата и видя как сухото сено "пое" нагоре по стълбите. Беше поставил барута така, че първо книгите да се запалят и чак след това да се получи взривът, който да събори скрипторията. Нападателите трябваше да напуснат навреме двора на манастира, преди да се взриви бурето с барута, защото това можеше да ги избие. В същото време не биваше да напускат прекалено рано, за да не излязат монасите и в опита да изгасят скрипторията, да загинат, когато тя се взриви. За всичко това мислеше Ибрахим, докато вземаше джерида и се качваше на Арабкан. И в този момент се появи мисълта. "Къде беше отишъл Али Мюзекки?" Не го виждаше. Еничарът го потърси с поглед, но качулката му пречеше. Пришпори Арабкан и обиколи веднъж около черквата и скрипторията. Трескаво го търсеше, но него го нямаше. Най-накрая мисълта, която от одеве го измъчваше и която той всячески се опитваше да не допусне, го превзе. Дали, обиден от Ибрахим, персиецът не беше влязъл в скрипторията в опит да му попречи или да спаси поне час от книгите? Ибрахим "закова" Арабкан пред входа на скрипторията. Всичко беше пропаднало. Свали качулката от главата си и скочи от гърба на коня. Погледна вътре, цялата скриптория беше обхваната от гъст дим. По отблясъците си личеше, че нещо гореше. Ако Али се беше опитал да прекъсне огъня и беше вътре, той явно не беше успял. Без да се замисли, Ибрахим се втурна нагоре по стълбите. Остър гъст дим го "удари" в носа. Опита се да вдиша, но не можа. Приклекна, долу димът беше малко по-лек, но също беше трудно да се диша. Книгите горяха и излъчваха топлина. Във всеки момент барутът можеше да се взриви. Огнените езици се протягаха към него. Не можеше да издържа, скоро трябваше да вдиша. Ако талибът беше в скрипторията, сигурно вече беше мъртъв. Ибрахим не можеше да направи повече нищо. Ако се забавеше още миг, самият той щеше да остане тук завинаги. В този момент от огъня и топлината един от прозорците се счупи с трясък. Прозорците на скрипторията бяха тесни и малки като бойници, но сега, след като стъклото се счупи, огънят изведнъж се разгоря. Явно досега това, че сградата беше затворена и от никъде не влизаше въздух, беше потискало огъня. Ибрахим се опитваше по най-бързия начин да излезе навън. Топлината, огънят и димът обаче му пречеха да вижда и да се ориентира. Сега най-важното нещо беше да не се поддава на паниката. Не биваше да греши! Всяка грешка можеше да коства живота му. Вървеше бавно, приведен и опипом. Веднага си припомни цялото разположение на стаите и коридорите в сградата. Имаше чувството, че броди цяла вечност из горящите стаи и коридори. На няколко пъти му се стори, че губи съзнание, но се държеше. Сам не разбра как стигна до стълбището. Изпита истинско облекчение, когато вече тичаше по стълбите надолу. Гърдите му изгаряха, искаше да вдиша. И тук той не издържа, отвори уста и жадно вдиша. Острият дим нахлу в дробовете му. Те изсвистяха остро, нещо го преряза и пред очите му причерня. Падна на колене на стълбите. Още миг и щеше да умре, той обаче не спираше, някаква сила го караше да пълзи надолу към изхода. Нямаше да умре така! Можеше да умре, но ако искаше да живее, трябваше да излезе от кулата. Не разбираше какво става, лиги и сополи течаха от носа и устата му. От очите му се стичаха сълзи и му пречеха да вижда. Не си спомняше как беше излязъл. В следващия момент, когато отвори очи, гледаше към небето. Изведнъж усети остра изгаряща болка в гърдите. Обърна се настрани. Отначало нищо не си спомняше за пожара, но скоро видя горящата скриптория. Имаше нещо в тази сграда, което вещаеше опасност. Първоначално не можеше да се сети какво, чак след малко се сети за бурето с барута. Тази мисъл го накара да се изправи. Ако закъснееше и сградата се взривеше, докато "акънджиите" се намираха в двора на манастира, това щеше да ги избие. Вече не мислеше за Али. Взе джерида и тръгна да се качва на гърба на Арабкан. Веднага трябваше да заповяда отбой и всички по най-бързия начин да напуснат двора на манастира. В момента, в който понечи да се качи на седлото на коня, погледна към манастира. Това, което видя, го накара да застине. Стоеше като вцепенен и гледаше към чардаците. Съвеем беше загубил представа за времето и не знаеше откога е в манастира. Не знаеше и колко време беше лежал в безсъзнание. Скрипторията можеше във всеки момент да избухне. Помраченото му съзнание се опитваше да осъзнае какво става, но му беше много трудно. Това, което видя, го накара да изостави Арабкан. Гледаше към крилото на манастира, където живееха книжниците. Там, между долния и горния кат на сградата, започна да дими. Отначало тук-там блещукаха тънки огнени езици. Скоро вратите на килиите започнаха да се отварят и от тях, заедно с валмата гъст пушек, излизаха монаси. Явно турците или някой от тях бяха решили да предадат манастира на огън. В този момент видя една сянка. Това беше човек от акънджиите. Той обираше монасите. Ибрахим видя как мъжът вдигна ръка и блъсна някакъв калугер на пода. Някои от мъжете, усетили какво става и за да не изостанат, също понечиха да слязат от конете. Ибрахим разбра колко опасно беше всичко това. Това щеше да ги забави и всички щяха да измрат от взрива. Кой беше този безумец? Кой си беше позволил да наруши заповедта му? Мъжът се движеше на втория кат. Той беше подпалил крилото на книжниците. Ибрахим ясно видя как той хвърли факлата си в една от килиите. Вторият кат гореше. Книжниците не можеха да издържат и напускаха килиите си. Долу обаче бяха заключени пандурите и ако вратите на килиите им не се отвореха, те щяха да се задушат или да изгорят, а никой не заслужаваше такава смърт.