– Бързо, всички да излязат извън манастира! – на чист български извика мъжът, който приличаше повече на дявол.
Монасите се втурнаха надолу. Ибрахим се приближи до отсечената глава. Беше се заклел повече да не убива, сега обаче животът на много хора зависеше от тази смърт. Така той отново уби човек. Сега искаше поне да види кой е последният човек, когото бе убил. Махна качулката. Въздъхна с облекчение, не беше Али, беше точно този, когото беше очаквал. Главата беше на Азир Бабаит. Когато слезе долу, извика така, че всички да го чуят.
– Вън! Веднага вън! Веднага всички да излязат от манастира!
Мустафа Али вече беше организирал всичко. Той беше освободил монасите и дори и ратаите. Всички те, по най-бързия начин, напускаха манастира. Пандурите бяха със завързани ръце.
– Всички ли са навън, Мустафа Али? – попита Ибрахим.
– Да, ага, всички! – решително отговори главатарят на касъмовската банда.
– Проверихте ли всичко? – пак попита агата.
– Да! – отговори пак касъмовецът.
Ибрахим и Мустафа Али тръгнаха да излизат. Еничарът държеше джерида в ръка и се качи на гърба на Арабкан. За последен път се обърна и огледа двора на манастира. Крилото на книжниците все още гореше. После изведнъж Ибрахим обърна коня. Стоеше и гледаше скрипторията, от която излизаха огнени езици, които като ръце се протягаха нагоре, като да стигнат небето. Те като че ли молеха за прошка самия Аллах. В двора на целия манастир беше светло като ден. Какво жертвоприношение! Каква голяма клада! Ибрахим знаеше, че в момента изгарят хиляди книги, някои може би единствени в света. Всичко това се превръщаше в огън и като една голяма молитва, като огромно огнено жертвоприношение, отиваше към Бог. Моментът и гледката бяха незабравими.
Ибрахим гледаше всичко това и осъзнаваше, че в този миг се случва нещо съдбовно, нещо историческо, нещо много по-значимо от времето, в което живее, и от собствения му живот. Пред очите му изгаряха стотици, хиляди години живот и усилени дни на преписване, рисуване и творчество. Чак сега започна да осъзнава мащаба на това, което се случваше и самият той бе замесен. Дали не беше сгрешил? Защо не беше премислил още веднъж? Продължаваше да гледа и вече не мислеше за опасността. Това, което ставаше в тези огнени езици, имаше много по-голяма сила от взрива. Той стоеше привлечен от силата на този огън, защото това не беше обикновен огън, това бяха пламъци от геената огнена. На всичко това трябваше да се сложи край. Бръкна в силяха си и напипа ключа. След малко скрипторията щеше да рухне и ключът щеше да се окаже ненужно парчета метал. Но това не беше така. Той знаеше, че там нейде под руините на скрипторията съществува втора, тайна подземна скриптория – скриптория на еретичните книги, сатанинска скриптория. Тя трябваше да изчезне завинаги, такава беше волята на Инокентий. Презвитерът беше измислил начин да изтръгне корена на злото. Беше пожертвал живота и съвестта си, но беше намерил сили в себе си само да създаде плана. Сега от него, Ибрахим, зависеше дали планът на Инокентий ще успее. За да изтръгне корена на злото, за да изгние и потъне в забвение, презвитерът игумен беше решил да изтръгне дървото. Ибрахим му се довери, явно наистина нямаше друг начин. Инокентий искаше да запази подземната скриптория от Антихриста или Даджала, но дали беше успял? Дали сам не беше дал властта в ръцете на Богохулника? Не беше ли това Ибрахим? Въпреки тези съмнения нямаше как да не се довери на приятеля си. Много добре знаеше какво представлява това решение за презвитера. Щом той се бе решил на такъв план, това означаваше, че друг начин наистина няма. Ибрахим продължаваше да гледа горящата като огромна факла скриптория. Там някъде под огъня беше това, заради което книжницата гореше, там все още бяха скрити вратите на тази прокълната "пещера". Ибрахим замахна и хвърли ключа в горящата сграда. Сега вече никой нямаше да може да открие подземната скриптория и да я отключи. Инокентий беше решил да остави двама души, които да могат да отворят подземната скриптория. Това бяха Ибрахим и Йосиф. Ключът на Ибрахим беше загубен, а другият току що се беше оказал в огъня. Оставаше третият ключ, за който не знаеше нищо. Може би той също е отдавна загубен? Ибрахим беше нарушил плана на своя стар приятел и беше похитил долната скриптория навеки. Той знаеше, че огънят няма да унищожи ключа, но взривът и срутващата се каменна сграда със сигурност щяха да го премажат до неузнаваемост, да го натрошат и разхвърлят парченцата му из целия манастир. Видя как ключът "потъна" в огъня, обърна се и излезе от манастира.