– Мустафа Али, знаете ли къде е моят помощник? – попита с мъка в гласа Ибрахим.,
– Да, ага, навън при пленниците.
Това много зарадва Ибрахим. Той излезе пред главната порта. Там всички пленници бяха поставени да седнат, а турците, въоръжени и с факли в ръце, ги пазеха. Ибрахим се изправи пред пленниците, в този момент видя Али и го повика при себе си. Персиецът дойде, но никак не беше вдъхновен.
Със силен глас Ибрахим извика така, че всички монаси, ратаи и пандури да го чуят.
– Не искахме да палим манастира, но един от хората ми си позволи своеволие! Наказах го и го убих! Знам, че гори крилото на книжниците, но не влизайте да го гасите, докато скрипторията не гръмне! Разбрахте ли? Докато не чуете гръм, не влизайте да гасите, защото взривът може да ви убие! И никой да не ни преследва!
Ибрахим говореше на чист български, което много учудваше слушащите го хора. Те виждаха, че мъжът е облечен като турчин, но никой турчин не можеше да говори така български. Лицето на мъжа беше черно, но множество вадички пот го бяха набраздили до неузнаваемост.
След това Ибрахим се обърна към Али Мюзекки и му каза:
– Али ага, оправи сметките с турците. Плати и една част на Азир Бабаит, да я предадат на вдовицата му – след това Ибрахим се обърна и каза: – Проклета нощ!
Еничарът пришпори Арабкан и се насочи право към конака. Докато яздеше, иззад гърба му се чу взрив. Това беше най-силният взрив, който хората по тия места бяха чували, и най-красивото нещо, което бяха виждали. Образува се огромно огнено кълбо, което се видя от всички села наоколо, и освети цялата низина. Горящите книги образуваха огромен фойерверк. Такова чудо никой не беше виждал. Али погледна Ибрахим, който не трепна при взрива, а все така яздеше невъзмутимо и дори не се обърна назад.
Когато влезе в сарая, вече се развиделяваше и там, където Черкезица и Чая се вливаха, над баира се показваше слънцето, червено като меден диск. Ибрахим се качи на горния кат на кесиджийската си къща. Толкова много знаеше вече за нея. Когато си легна, извади книгата на Инокентий. Това беше същата онази книга, която преди години приятелят му беше нарисувал и в нея беше описал бойното изкуство на "Ето". Именно нея Йосиф му беше подал заедно с ключа на скрипторията. Тази вечер беше кошмарна за него. Мина време преди потераджиите да се приберат в сарая. Еничарът гледаше как доволните турци отнасят по едно дебело, угоено шиле. Видя и Мустафа Али, той говореше с Али Мюзекки и явно гледаха към кесиджийската къща. Явно касъмовецът искаше да разговаря с него, но Ибрахим не искаше да вижда никого. Къщата беше измислена много умно, отвътре той можеше да вижда всичко, което ставаше в двора, а те не можеха да го видят.
След тази вечер Ибрахим дълго не излиза навън. Нуждаеше се от почивка. От задушаващия дим на скрипторията кашляше лошо и само когато пиеше топло прясно мляко, кашлицата му като че ли олекваше. Али Мюзекки сигурно му беше сърдит, защото не го посещаваше. Може би се сърдеше за това, че го беше повалил на земята. Не знаеше, но нямаше как и да разбере. Все пак прислужници му носеха храна, когато поискаше.
Страшни слухове се разнесоха из Тракия и Родопа за нападението над Араповския манастир. И както често става, мълвата се разнесе като пожар из околните села, но стигна и до Станимака, и Филибе. Едни твърдяха, че зли арнаути, предвождани от славен байрактар, са нападнали манастира. Други твърдяха, че били турски акънджии, от тези султановите. Имаше и такива, които казваха, че нападателите били богохулници българи. Монасите били чули как главатарят им говорел на чист български. Все пак всички обвиниха турците и това беше най-широкото мнение. Чалмаджиите бяха нападнали и опитали да разрушат манастира. "Едва ли се е разминало само с това? – мислеха си хората. – Сигурно са плячкосали всичко." Чу се, че няколко монаси били бастисани, но и един от турците бил убит. Нападателите обаче отнесли трупа му със себе си. Мълвата се разнесе и настрои българите срещу турците.