Отначало всички искаха да видят какво ще предприеме Ибрахим бей, чиито земи бяха най-близо до манастира, но той така и нищо не направи. Как можеше да се иска от турчина да се интересува от това, че някакъв християнски манастир е бил нападнат, част от сградата му опожарена, а едно от помещенията му напълно разрушено.
Колкото и да мислеше, все нови и нови въпроси се изправяха пред него. Така мина доста време. Ибрахим беше толкова зает, че не забеляза какво се случваше с персиеца.
Али Мюзекки беше покосен от коварна болест. Никой не можа да каже от какво е болен. На няколко пъти Ибрахим вика хекимини от Станимака, доведе дори френски лекар от Филибе. Купи му всички изписани илачи. Дори повика ходжа да му почете сури от Корана. Всичко опита, но като че ли смъртта гледаше през очите на стария му приятел. Най-накрая талибът стана толкова зле, че лежеше като вцепенен и не чуваше и не усещаше нищо.
Ибрахим чувстваше вина за случващото се. Вечер той се въртеше в леглото и сънуваше тежки кошмари, обвинявайки се за болестта на персиеца. Заради собствения си егоизъм той не беше обърнал достатъчно внимание на приятеля си. Беше го обидил, беше наранил душата на талиба, подпалвайки скрипторията. Ибрахим искаше да обясни всичко на учения мъж, когото той толкова много уважаваше и обичаше и който му се беше отблагодарил с грижи и преданост, но всичко това сега щеше да прозвучи като оправдание. А и мъжът вече само тялом беше на този свят.
"Откога ли е болен талибът? – питаше се Ибрахим. – Дали гледката на изгарящите книги и горящата като факла скриптория не го беше поболяла?" Егоизмът му беше попречил да види, че приятелят му е болен и има нужда от подкрепа. А може би тази болест се е била загнездила отдавна в тялото или в душата на Али ага? Ибрахим се мяташе от самообвинение до самосъжаление. Беше толкова нещастен и опитваше да направи всичко, за да излекува по-бързо учения.
Една ранна утрин персиецът замина в отвъдното и Ибрахим се раздели с още един добър приятел. Душата му опустоша съвсем. Така почина още един човек от сектата на Махди, сега оставаха само тримата: той, Неджиб и Хъкъ. Всъщност еничарът нямаше никаква представа какво става с младия турчин в Стамбул и дали Неджиб е все още ага на еничарите.
Отново се затвори в себе си и в кесиджийската къща. Единственият човек, който го обичаше и му служеше за връзка със света, си беше заминал и то може би с голяма негова помощ. Ибрахим отново престана да спи. Не се бръснеше. Понякога се сещаше за завета на Вълчан, но сега не му беше до никакви завети. Смъртта и лудостта гледаха от очите му. Само един пръст беше останал, който да го кара да се държи за живота. Ибрахим знаеше, че ако се откаже от живота и поиска, ще умре. Сега това му се струваше толкова естествено. Той беше най-самотният човек на света. Всичките му любими хора вече бяха мъртви. Еничарът като че ли беше зла прокоба за всички, които го обичаха. Беше живял твърде много на този свят, беше видял много смърт и той самият беше убивал много пъти. Душата му беше преживяла твърде много неща само за един живот. Той копнееше за почивка. Искаше Аллах да го приеме при себе си. Защо Всемилостивият отлагаше и го подлагаше на мъки? Не искаше повече да живее, да се бори и да постига каквото и да е.
Този живот вече не можеше е нищо да го изкуши. Беше видял и опитал от всичко. Беше се наситил на всичко, беше имал слава и богатство, бяха му се случили толкова интересни неща. Беше обиколил света, беше имал прекрасни приятели и беше надживял всички. Светът отвън бе непознат за него. Тези, които обичаше и с които се чувстваше добре, вече не бяха живи. Сега светът се населяваше от непознати за него хора. Той беше сянка от миналото. Самоубийството беше забранено в исляма и в християнството, но Ибрахим все по-често се "хващаше", че си играе със зулфикр и се радва на съвършенството на неговото острие. Започваше все по-често да си говори с Втория меч на исляма.
Аргатите и хората, които работеха в конака, с времето се разбягаха, разотидоха се по родните си места. Повечето от тях никога не бяха говорили с господаря на имението. Те познаваха и се подчиняваха на Али ага, но откакто чужденецът почина, беят като че ли полудя. Той се затвори в къщата си и не излизаше, нито искаше някого да вижда.