Отначало опустя конакът. Последен го напусна старецът, който се беше грижил за Бурак, а по-късно и за Арабкан. Чак след като и той си тръгна, Ибрахим излезе от къщата. Изглеждаше страшно. Еничарът затвори портата на конака отвътре и обикаляше двора и сградите като сянка. Грижеше се за Арабкан, гледаше да има какво да хапне и той и нищо повече не го интересуваше.
Така минаха няколко години. Каазата все още принадлежеше на полуделия бей. Селяните обаче сами си бяха разделили земята и така преживяваха. Официално всички знаеха, че земята и всичко около тях принадлежи на бея, но зла болест мъчеше Ибрахим и той живееше също като дервиш. Никой не вярваше, че турчинът някога ще се оправи, а той нямаше кадъна или харем, които да се грижат за него, явно нямаше и наследници. По всичко си личеше, че беят е сам на света. Никой не знаеше какво ще стане в бъдеще и понеже техният господар не можеше да се грижи за тях, те решиха да се погрижат сами за себе си. Плащаха си данъците към султана, но към бея – не. Той и без това клетият явно не се нуждаеше от нищо на този свят. Мюсюлманите уважават лудите и явно никой нямаше да посмее да посегне приживе на имота на му.
Дните и нощите се сляха за Ибрахим. Той беше загубил чувствителност за времето. Не знаеше откога е така. Много често не знаеше къде се намира. Не помнеше коя година е, както и той самият на колко години е. Постепенно дрехите му се протриха и прокъсаха. Не се къпеше, ходеше облечен с дрипи, а и спеше в завивки, подобни на скъсан конски чул. Най-скъпото нещо, което имаше, беше Арабкан. Той го пускаше свободно да обикаля из обраслия с трева двор. Конакът малко по малко се рушеше. Ибрахим се учудваше колко бързо се руши и обрасва с храсти и трева една къща, когато в нея не живее никой. Отначало му беше странно да спи сам в опустелия и зловещ конак, но с времето свикна. Притесняваше се да не го нападнат разбойници. Слухът обаче за суровия ага, полудял и останал сам, явно ги държеше надалеч.
Една сутрин Ибрахим се събуди, излезе от кесиджийската къща, протегна се и погледна слънцето. Тази сутрин виждаше нещата по нов начин. Даде си сметка как изглежда. Беше облечен като просяк и живееше в някакви руини. Огледа конака. Всичко беше обрасло във висока трева и тръни, а конакът без къщата, в която живееше, беше порутен и разкривен. В целия обор беше останало само едно животно – Арабкан. Някаква нова сила се беше появила у еничара и пораждаше у него желание за живот. Ибрахим влезе в кесиджийската къща, но не се качи нагоре по тясната, вита, дървена стълба, а отвори вратата вдясно. После по дълъг и тесен коридор стигна до голямо помещение, което служеше за кухня. Отвори капака на щерната. Водата в нея не беше от извор, а явно се процеждаше от някоя от реките, които се намираха близо до конака. Ибрахим не знаеше точно от коя, тъй като конакът се намираше на равно разстояние от двете реки, които малко след това се сливаха и продължаваха като река Сушица, а после се вливаха и в най-голямата българска река Марица.
Ибрахим се наведе и в този момент видя отражението си в гладката мастилена повърхност на кладенеца. Лицето му изглеждаше страшно. Брадата му стигаше до средата на корема. Той се изми и се разгневи на себе си.
В този ден Ибрахим се избръсна и изкъпа. Почисти цялата къща. Изтри гърба на Арабкан със суха слама и го приготви за езда. Докато търсеше дрехи, които да облече, откри в един от сандъците джерида, пушки и пищови, както и двете ками. Пари не откри. В дъното на сандъка намери книги: Тайната книга, книгата за "Ето" и други. Като че ли паметта бавно започна да се възвръща в главата му. Всичко, което се беше случило през последните години, го караше да се ядосва на себе си. Чувстваше глад, беше изпосталял, трябваше да напълнее. Когато се обръсна, отново се огледа в повърхността на щерната. Лицето му беше страшно, бузите му бяха хлътнали, а кожата му бе увиснала и тънка като пергамент. Погледна се и не се позна. Някакъв стар измъчен мъж се оглеждаше във водната повърхност. Колкото и да се опитваше да разбере от колко време беше изолиран от живота, не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни и на колко години е.
Трябваше да промени нещата. Искаше да се бори. Спомни си за завета на Вълчан войвода, за това, че е Махди, и много други неща. Колкото повече си спомняше, толкова повече се увеличаваше желанието му за борба и живот. Аллах не беше пожелал да го прибере, така че по някакъв начин трябваше да продължи да живее. Сети се и за още нещо. Той имаше дълг. Дълг към един човек, който беше направил много за него и когото той беше забравил. Единствен той можеше да се погрижи за спасението на душата му. Беше дошло време за изкупление на греховете му. Струваше му се, че се намира на вододел, досега беше вършил грехове, а сега трябваше да ги изкупи. Мислеше за това, че трябва да започне нов живот. Най-накрая за него беше дошъл Видов ден. За скрипторията и манастира вече нищо не можеше да направи, но му се струваше, че ако направи добри дела към други хора, ще изкупи част от вината си и ще облекчи съвестта си.