Ибрахим потърси нещо за ядене, но не можа да намери. Тогава оседла коня и взе всички оръжия, които можа да намери. Трябваха му пари, за да може отново да се върне към живота. Качи се на гърба на Арабкан. За пръв път от много време излизаше от конака. Огледа се, цялата земя наоколо беше негова, всичко това, до където стигаше погледът му, беше негово. Той беше много богат човек, а в същото време нямаше пари за храна. Беше решил да намери пари. Трябваше да продаде нещо, но сам не знаеше какво. Арабкан беше щастлив, че Ибрахим е отново на гърба му. Великолепното животно вече беше доста остаряло, но все още имаше същата горда осанка. В последно време еничарът беше пускал Арабкан свободно да пасе и конят беше малко подивял, но пък беше добре охранен и отпочинал.
Ибрахим реши да тръгне към Станимака и там да продаде някой пищов или пушка. В силяха си освен двете ками беше втъкнал Втория меч на исляма, пищова, който беше взел за спомен от брат си Яне, а в ръката си държеше джерида. Сигурно имаше страховит вид, така въоръжен до зъби. Отначало яздеше направо през нивите, но конят се мъчеше. През нощта беше валял дъждец, който беше разкалял всичко и скоро Ибрахим насочи коня покрай река Черкезица. Яздеше бавно и не го пришпорваше. Скоро стигна до мястото, където се беше провела битката с брат му. Малко преди това видя каменен брод, който пресичаше реката. После реката се извиваше и се отдалечаваше от баира, затова Ибрахим нямаше избор и я пресече именно тук, през каменния брод. Той беше от големи плоски камъни, явно някой преди много години го беше построил тук без видима причина, защото към брода не водеше никакъв път. Арабкан с удоволствие и без да се дърпа прегази реката, след което излезе от другата страна. Ибрахим се огледа и видя вдясно голямата къпина, зад която се беше съблякъл, а вляво – аязмото "Свети Георги". Без да слиза от коня, Ибрахим се приближи до аязмото и огледа внимателно мястото, където преди няколко години беше убил брат си. Гледаше го така все едно, че вижда пред себе си лежащия смъртно ранен кесиджия. Постоя малко, после продължи нагоре по скосения баир. Знаеше, че гробището е съвсем близо. Реши да го посети. Кривна вляво точно преди да излезе на Станимашкия път. Слезе от Арабкан и се забави доста. Тук видя двойните гробове на баба си и дядо си, на майка си и баща си, видя и по-пресните гробове на Яне и Кара Тозю, тук беше погребан и Али Мюзекки. Докато седеше приклекнал, някаква странна фигура се приближи към гробищата. Човекът ходеше като обезумял, той странно се оглеждаше. Ибрахим беше постоял малко по-дълго при гробовете на Кара Тозю и Яне. Това да стои пред техните кръстове много го натъжаваше и пред очите му се появяваше отново и отново картината на това как ги беше убил и мъртвите им тела. Затова, когато човекът се приближи, Ибрахим вече беше приклекнал и се молеше пред гроба на майка си и баща си. Може би, защото бе клекнал, мъжът не го беше забелязал. Когато Ибрахим го видя и се изправи, мъжът стъписан спря. Беше ясно, че той се крие от някого и не иска да го виждат тук. Ибрахим гледаше мъжа. Той също наблюдаваше еничара. Това лице, тези очи! Отнякъде познаваше този мъж. Някъде го беше срещал, но къде? Всъщност намираше се в гробището на Боляровия хан, той беше израснал тук, беше нормално да познава мъжа, но кой беше той? Дали нямаше да се окаже, че му е роднина? Опита се да си спомни всички роднини и да помисли дали не вижда в мъжа пред себе си чертите на баща си или дядо си. Напъваше паметта си, но не успяваше да си спомни откъде познава този човек. Образът му беше свързан с нещо друго, нещо, което нямаше връзка с неговия род. Мъжът явно също се опитваше да се сети откъде познава Ибрахим. И в този момент еничарът си спомни. Мислено постави на лицето на мъжа дълга брада и расо и го позна. Пред него стоеше дяконът Йосиф, този, който му беше помогнал при нападението над Араповския манастир. Последният път, когато беше видял презвитера, той беше вързан с въже и лежеше на земята.
– Ти! – с треперещ глас каза еничарът. Спомените от онази нощ нахлуха в него и го разтресоха. И без това посещението на гробищата го беше изпълнило със спомени.