– Ти? – явно монахът чак след като чу гласа му се сети кой е.
– Какво правиш тук? – попита Ибрахим. – И защо не си с расо и брада?
– Ибрахим ага, какво правите тук? – почти едновременно с него попита мъжът.
Ибрахим се беше разстроил и докато се молеше пред гроба на майка си и баща си, в очите му се бяха появили сълзи. Отначало той се беше подразнил от това, че друг човек точно в този момент влиза в гробището. Той беше еничар и не беше свикнал хората да виждат чувствата и тъгата му. От момента на девширмето това беше най-важното нещо, което всеки еничар научаваше, че не бива никога да показва слабост и чувства. Еничарът трябваше да бъде като скала и никога да не се влияе от чувствата си. Всяка слабост и разколебаване се наказваха от живота. Сълзите бяха най-големите предатели. Ибрахим се учуди, той мислеше, че изворът на неговите сълзи вече е пресъхнал и вече никога не ще заплаче, но ето, че в тях се беше появила издайническа влага. А когато разбра, че това ще види и друг човек, той се настрои срещу него и в същото време се ядоса на себе си. В последно време два пъти се бяха появявали сълзи в очите му – сега и когато беше при умиращия Инокентий, и в двата пъти Йосиф ставаше свидетел на това.
Колкото и да беше странно, когато беше клекнал пред християнските кръстове, устните му бяха зашепнали християнски молитви. Той беше мюсюлманин, но тук, на Боляровото гробище, пред гробовете на предците си, не можеше да произнесе мюсюлманска молитва. Някак естествено устните му зашепнаха на български. Те мълвяха молитви, които не беше произнасял от много години. Той мислеше, че отдавна ги е забравил и беше сигурен, че на друго място едва ли щеше да си спомни думите. Но тук, пред тези гробове, думите сами идваха. Молитвата извираше от паметта му и той само я изричаше.
– Аз минавах оттук и реших да се отбия – каза беят. – Исках да видя какво е това тук.
– Чух, че сте болен, Ибрахим ага – каза мъжът, като че ли малко по-спокоен.
Ибрахим се усмихна незабелижимо. Беше гладен и много отпаднал, но човекът пред него му беше толкова интересен.
– Болен или луд? – каза той с тънка ирония.
– Всички говореха, че не сте добре с главата. Аз на няколко пъти идвах до сараите ви, но те бяха залостени отвътре и нечий глас ме прогонваше.
– Защо си ме търсил? – попита еничарът.
– Търсих помощ, Ибрахим ага! Не можех да живея с мисълта за това, което направих през онази нощ! Колкото пъти погледнех полуизгорялото крило на книжниците и руините на скрипторията, толкова пъти душата ми се раздираше от тъга и гузна съвест! Не успях да преглътна греха, който сторих, и вовеки осъдих душата си на адови мъки! Адът за мен започна от онази нощ!
Не можех да издържам повече в манастира, ага! Макар да бях проигумен и презвитер, в един ден взех една бохча, отрязах косата и брадата си и отново станах окаян светски човек! Огънах се, не беше по силите ми да продължа да бъда духовник! Душата ми се оказа слаба за греховете и изкушенията, на които я подложих! Сега пред вас стои един окаяник, без дом и подслон в тоя живот.
– А какво правиш тук, на гробищата? – попита Ибрахим.
– Единственото място, където можех да отида и което познавах освен манастира, беше тук наблизо в един хан.
– В Боляровия хан ли живееш сега? – попита еничарът.
– Да, ага, добра и благородна е ханджийката, та ме подслони. А и мъжка ръка няма в хана, та помагам по малко.
Ибрахим стоеше и се чудеше как ли изглежда в момента Ирис. Дали въобще това беше тя? Дали е вярно, че е била омъжена за Яне и има дете от него? Как ли изглеждаше ханът? Дали се беше променил много?
– А защо си тук? Стори ми се, че се криеш от някого или нещо? – пак попита Ибрахим.
Въпросът явно не се хареса на Йосиф, защото той се намръщи, после Ибрахим се сети нещо и сам прекъсна Йосиф, без да му остави време да отговори.
– Всъщност Йосиф е монашеското ти име, нали?
Мъжът кимна.
– Нали си кръстен на Йосиф Брадати? – продължи да пита беят.
Сега вече Йосиф беше изумен.
– Откъде знаете, ага? Да, наистина съм кръстен на Йосиф Брадати, един презвитер, книжник и духовен учител на моя учител игумена Инокентий.
Ибрахим беше уцелил, но реши да продължи в опита си.
– А преди теб игуменът имаше ли друг любимец?
Мъжът пред него беше вдигнал вежди от явно изумление. Той успя само да промълви:
– Да, истина е.
В клетника се затвърждаваше представата, че мъжът пред него е не само могъщ и богат владетел, но е надарен с голям ум и знае много неща, които само малцина знаеха. Откъде някакъв си турчин и то, който не го познаваше, знаеше всичко това? Тук имаше някаква мистерия.