– Името на предишния доверен човек на игумена не беше ли Пафнутий?
Стон на учудване се изтръгна от гърлото на човека. Сега той беше сигурен, че мъжът или е брат на Инокентий и е бил негов най-доверен човек, или е някакъв демон и тъмен дух. Дали не беше Дяволът? А и тази твърде странна среща тук на гробищата. Какво правеше Ибрахим ага тук, на християнски гробища? Дали Лукавият не го беше последвал до тук, където беше най-уязвим, и не беше дошъл да го изкуши?
Чак сега нещата му се изясниха. Наистина, какво можеше да прави един мюсюлманин на християнски гробища? Ако не грешеше, той беше видял агата да се моли и може би да мълви християнски молитви. Не беше ли това много странно? Не беше ли именно Ибрахим ага човекът, който го изкуши предният път и го накара да направи едно толкова мерзко и богохулно дело – да предаде манастира на огън? Йосиф беше оставил портите отворени, с което беше осъдил на смърт няколко братя книжници, а скрипторията – на пълно разрушаване. Колко сляп е бил през цялото време. Разбира се, този, който сега стоеше пред него, беше самият Луцифер, Злото, онзи, който се изправя пред Господа нашия бог Исус Христос, той беше самият Антихрист.
Ето защо мъжът знаеше толкова много. Това вече не учудваше бившия проигумен. Сега трябваше да не се издава, че е разбрал истината и да внимава да не го подлъже пак Лукавият.
Гърбът му настръхна. Среща с Дявола на гробищата. Знаеше, че Лукавият може да приема всякакъв образ и да изкушава. Беше чувал, че често приемал образа на красив мъж или жена, но явно можеше да бъде и стар човек, а какво по-естествено от това да приеме образа на друговерец. Та нали другите религии, освен православното християнство, бяха създадени именно от него, за да объркват и отклоняват душите на наивните духом.
Сега трябваше да се държи нормално и да не се издава.
– Ако името ти не е Йосиф, как те зоват сега? Как е светското ти име?
– Кръстю е рожденото ми име. Така ме наричаха преди да се покалугеря, така ме наричат и сега.
– Кръстю – повтори агата, а после пак изрече името му. – Кръстю. А що дириш тук, Кръстьо?
Кръстю много добре знаеше, че Лукавият знае и няма смисъл да лъже, затова отговори:
– Тук почиват костите на баща ми.
Ибрахим се сепна от думите на мъжа. Нима беше чул добре? Едва се удържа да не покаже учудването си. Момчето наистина беше казало, че тук почива баща му. Дали не бе чул грешно, или то лъжеше?
Можеше ли да се окаже, че Кръстю му е някакъв роднина? Ибрахим трескаво започна да пресмята. Може ли пред него да стои негов брат, който той не познава? Инокентий нищо такова не му беше споменал. Не! По скоро мъжът лъжеше, но защо?
За да го изпита и от любопитство и съчувствие, Ибрахим попита:
– В кой гроб е положен баща ти?
Ако мъжът лъжеше, сега щеше да се разбере. Той щеше да покаже грешен гроб или да се поколебае. Това обаче не се случи. Без никакво колебание мъжът отиде и застана пред гроба на Кара Тозю и каза:
– Тук са костите на баща ми.
Черна пелена се спусна пред очите на еничара. Той погледна мъжа.
Наистина, в него имаше нещо от чертите на мъжа, чиято глава беше отсякъл само с един удар. Така стояха синът, а срещу него убиецът на баща му. Тежка мъка сви сърцето на Ибрахим. Някой като че ли го хвана за гърлото и стискаше, стискаше... Устата му беше пресъхнала, опита се да вдиша, но гърлото му беше стегнато в тази хватка и само изсвистя. Коленете му се подгънаха. Той направи отчаян опит да се овладее, но не успя и под напора на емоциите и всичко, което му се случваше, поради глада и това нещо, което стискаше гърлото му, той рухна тежко на земята.
– Кръстю Каратозев – успя да промълви само еничарът.
После не си спомняше нищо. Някакви далечни гласове и шепот. Далечни разговори, отнасящи се не за него и някакво движение. Някой го носеше на ръце. Главата му отпусната се клатушкаше ту наляво, ту надясно.
Когато отвори очи, откри, че е вперил поглед в тавана. Чуваше гласове и приятния шум на шетня. Този шум му беше добре познат още от времето, когато беше дете. Нямаше сили да изправи глава и да се огледа, затова все така лежеше и слушаше шумовете. С приглушен тон някаква жена сгълча дете. То отговори нещо с неразбираемия си детски гласец, но си личеше обида. После друг човек шепнешком питаше нещо. После вратата се хлопна. Той все така лежеше и с неподвижните си широко отворени очи гледаше измазания в бяло таван. Беше толкова слаб, че нямаше сили да мисли, нито дори да затвори очи.
Скоро някаква жена със забрадка се надвеси над него. Ибрахим беше толкова отпаднал, че дори не можеше да отклони поглед и да огледа жената. Тя повдигна главата му и скоро някаква живителна течност се разля първоначално из устата му, а после почувства топлината ѝ и в корема си. Пилешка супа, не можеше да сбърка този вкус. Така както майка му и баба му я бяха готвили. Не можеше да сгреши.