– Мамо! – прошепнаха устните му.
Затвори очи и почувства хладната ръка на майка му да го милва по челото. Той вече не беше Ибрахим Селяхаддин, отново беше Петко. Животът беше толкова хубав. Може това, което смяташе, че му се е случило, да е било само лош сън. И никога не го е преследвала потеря, и не е живял в манастир и в Козбунар. Нима и това, че е бил еничар, щеше да се окаже само сън!? Всичко беше толкова странно, колко реален сън беше сънувал и колко точно си спомняше образите на Абдаллах ефенди, Явуз Чилик, Кубилай Юндер и Неджиб ага. Колко странен сън! Колко истински сън! Ако това, което беше сънувал, бе истина, то щеше да е кошмар, а това означава, че той не би харесал такъв живот. Какво облекчение. Ибрахим затвори очи и отново потъна в мрак.
Отвори очи. Лежеше в някаква стая. Полежа още малко. Леко се понадигна и огледа помещението. Не си спомняше как се беше озовал тук.
Колкото и да беше странно, тази стая поразително много приличаше на стаята от детството му. И дървената паралия зад вратата беше същата, и прозорецът, и огнището. Всичко му беше толкова познато. Дали наистина не беше отново дете и всичко, което мислеше за живота си, нямаше да се окаже един дълъг кошмар и бълнуване? Опипа лицето си. Лека брада беше набола, а лицето му беше на стар човек. Косата му беше ниско подстригана. Това не беше лице на дете. Макар да нямаше мустаци, той усети гъстата четина, която беше набола там. Седна. Беше сложен да лежи направо на пода, върху който бяха застлани шарени тъкани черги. Такива черги някога беше виждал да тъкат майка му и баба му. Сети се за оръжията си. Посегна вдясно и там до стената ги напипа. Там беше силяхът му, напипа дръжката на пищова на Яне и джерида. От силяха, освен дръжката на пищова, стърчаха и дръжките на двете ками. Ибрахим ги измъкна и внимателно ги огледа. Всичко си беше на мястото. Султанската кама блестеше в целия си блясък, с всички скъпоценни камъни по нея. Персийската кама също беше тук. Оставаше да провери и най-важното си оръжие – зу-л-фикр. Ибрахим извади и внимателно огледа ятагана. Прекара пръсти по играещото в отблясъци острие. То леко го поряза и капчица кръв се плъзна по острието надолу. Това докосване и порязването не го притесни, а вля сила в него, върна го към реалността и му помогна бавно да се изправи. Краката му все още бяха слаби, но той се стегна.
Ибрахим се наведе, взе силяха и го препаса на кръста си. Втъкна всичките си оръжия, взе в ръка джерида. Разбира се, държеше острието наведено, защото копието беше много по-високо от тавана на къщата. След това излезе през вратата. Всичко в стаята беше точно като в стаята от детството му, но когато излезе, видя, че и отвън всичко беше същото. Всъщност той се намираше в двора на Боляровия хан. Досега беше лежал в едната кирпичена стая, в които беше живял като дете, той и цялото му семейство. Застана на нещото, което приличаше на чардак, но не беше, защото бе на самата земя. Лявата му ръка инстинктивно се протегна и помилва дървената колона, която поддържаше покрива на кирпичените стаи. Тази колона беше от някакво меко благородно дърво. Дядо му твърдеше, че е направено от ливански кедър. Сега той вече знаеше къде се намира Ливан и дори беше ходил из онези земи. Беше виждал дървото, което беше иглолисто, но пък клоните му бяха на слоеве, като тънки перести облачета. Тази дървена колона беше като стълб, който поддържаше целия им род.
Сега той помилва мекото, ухаещо на смола дърво, и като че ли потърси опора от произхода и рода си.
В този момент я видя. Тя вече беше истинска зряла жена, но той я позна. В нея все още виждаше онова лъчезарно и светло дете с главица като слънце, което вървеше зад майка си, мъчейки се да ѝ подражава. Красавица беше Гергина чорбаджийка, но не по-малко красива беше станала Ирис. А и как иначе можеше да бъде след като в себе си тя беше част от майка си и може би от левента Велко Кесиджи. Красавица беше майка ѝ, но и баща ѝ беше силен и красив мъж. Ирис беше взела най-хубавите черти и от двамата. А може би баща ѝ не беше Велко, а брат му Георги. Ибрахим не знаеше. Стройна, тънкокръста, с очи като месечини, а вътре ирисът ѝ светеше като скъпоценен аметист. Отдалеч приличаше на наситено синьо небе или на лазурно море, но само такова, каквото може да бъде Средиземно море край бреговете на Магреба. Когато се вгледа, видя, че синьото преминава в изумруденозелено, като скъпоценен камък – чист и дълбок, с цвят като зелените скатове на Кавказ или тучните високопланински пасища на Родопа планина. Ибрахим беше привлечен от тези очи. Вървеше бавно към жената, но не откъсваше поглед от очите ѝ. Когато се приближи до нея, забеляза, че очите ѝ са пъстри. В тях имаше кафяво, зелено, синьо, жълто, дори черно и червено като че ли имаше в тези очи. Те сякаш бяха сглобени в някаква хаотична мозайка от парченца скъпоценни камъчета. И ако поотделно бяха скъпоценни, сега, събрани и съчетани в този ирис, представляваха уникална и много по-ценна комбинация. Това бяха най-красивите и пъстри очи на света. Той се загуби в тях. Докато гледаше все така омагьосан очите на жената, видя дългата ѝ руса като слама плитка, сплетена до самия ѝ кръст, кръшната снага и красивото лице, с бяла като мляко кожа и оформящите се отдолу гърди, стегнати и красиви като на младо момиче. Това беше най-красивата жена, която беше виждал. Тя беше много по-красива дори от майка си. И ако очите ѝ събираха в себе си цветовете, красотата и благородството на всички скъпоценни камъни, в себе си, като събирателен образ, тя включваше всички жени, в които Ибрахим се беше влюбвал досега в живота си. Цялото ѝ същество излъчваше като ореол невинност и изящество. Ако според Библията хората са направени от кал, то Ирис беше изваяна от порцелан. Тя направи така, че от пръв поглед само събуди в душата му нещо, възкреси някакъв мъглив спомен и отдавна преживян блян. Тази жена олицетворяваше за него любовта. Това чувство, което той не беше изпитвал от десетки години, и което смяташе, че вече никога няма да се върне в него.