Отнякъде се появи едно огромно куче с къдрава опашка и излая срещу него.
– Тихо, Фурия! – сгълча я жената. – Бягай оттук!
Кучето се дръпна назад, но продължаваше да го следи недоверчиво.
Сега той стоеше пред най-красивата жена и най-красивите очи на света и един само неин женствен поглед беше достатъчен да пламнат гърдите му. Не да пламнат, а да загорят с най-големия пожар, който беше бушувал някога в тези гърди, пожар – разрушителен и могъщ. Ибрахим сам се стресна от емоциите си и най-вече от тяхната сила. Опитвайки се да се успокои и да придаде студен израз на думите си, той каза:
– Как те викат, гюзелим? – но всъщност искаше да каже: "Много си хубава, гюзелим (гюзелим – тур. Моя хубавице)!!!"
Жената го изгледа. Едно момченце се приближи към нея и се хвана за полата на сукмана ѝ. Ибрахим насочи вниманието си към детето. Нямаше грешка, това беше отроче на Яне и Ирис.
– Зеница ме викат – отговори жената.
Ибрахим много добре знаеше истинското ѝ име, но искаше да провери дали тя ще бъде откровена с него.
– Теб как те викат, ага? – попита жената на турски. На Ибрахим веднага му направи впечатление как тя говори езика. Говореше изящно и на толкова чист турски, все едно беше родена туркиня. Никъде в България не се говореше толкова правилен турски, нито някой тук можеше да я научи да говори така.
– Можеш да ми говориш на български – каза Ибрахим.
– Говориш много хубаво български – отговори тя.
Той я слушаше и се влюби в гласа ѝ, звънък, някак момичешки и в същото време кадифен, нежен и приласкаващ.
В двора на хана имаше много хора. Чак сега Ибрахим ги забеляза. Всеки от тях се занимаваше със собствените си мющерии, но всички с любопитство изглеждаха турчина, който, макар и с прокъсани дрехи, все пак беше богато облечен и отрупан с оръжия като същински еничар. По някое време към жената се приближи друга жена. Тя беше красива, с чисто и бяло лице. Освен леко къдравата ѝ кестенява коса и кадифените очи, по всичко останало тя приличаше на Зеница. Макар и лишена от изяществото на сестра си, тя беше много красива. Беше малко по-висока и беше взела повече от чертите на баща си, в нея явно имаше повече Шейтанова кръв. Ибрахим веднага се досети коя е тя. Всъщност, когато беше живял в Козбунар, много повече си беше играл с нея – с Божура. Тогава Ирис беше още много малка, почти бебе.
– Как се казваш, ага? – пак попита жената.
В този момент Ибрахим го видя – мъжът, с когото беше разговарял на гробищата. Сигурно той го беше донесъл дотук, след като беше припаднал. Този, когото отначало беше познавал като Йосиф, а сега като...
– Кръстю Каратозев – каза еничарът.
Жената се извърна и разбра, че мъжът не се казваше така, а говореше на мъжа зад гърба ѝ, явно го познаваше. Тя така и не разбра как се казва мъжът, стоящ пред нея. Кръстю обаче се наведе напред и ѝ прошепна нещо в ухото. После тя с видимо променен тон каза:
– Ибрахим ага, Кръстю се е погрижил за коня ви, въпреки че не е било лесно. На къде бяхте тръгнали, ага?
– Кой ден сме днес? – попита агата.
– Но, вие бяхте в несвяст не повече от един час. Така че е същият ден, в който сте разговаряли.