– Не, не, аз питам коя година е?
Въпросът на агата силно озадачи жената, но тя каза:
– Пролетта на 1744 година.
Ибрахим беше разбрал това, което му трябваше. Значи годината беше 1744, това означаваше, че в момента е на 53 години.
– Болен ли сте от нещо, ага? – попита пак жената.
– Не, не съм болен.
– А накъде сте тръгнали така въоръжен?
– Бях тръгнал за Станимака.
Зеница искаше да попита и за работата, но не беше прието жена да пита за работата, която е тръгнал да върши някой мъж.
– Като гледам коня ви сигурно сте много богат, ага? Конят ви, макар и стар, е много хубаво животно!
– Много своенравно – допълни Кръстю.
– Да, да това е Арабкан. Тръгнал съм към Станимака по мющерии.
Жената оглеждаше Ибрахим с неприкрит интерес. Тя го гледаше така все едно, че ще го купува. Той чувстваше мнителния ѝ и невярващ поглед.
– По мющерии казвате? А не сте ли вие Ибрахим ага, този, чиито земи като в клещи стискат нашето землище?
– Да, аз съм този Ибрахим – чак след като отговори, той се сети, че може да хитрува. Той наистина беше минал оттук случайно, но съдбата му беше предоставила възможност да бъде близо до бащиния си дом и до семейството на брат си. Спомняше си, че някога основната му мисъл беше как да си върне бащиния имот и да присъедини земите на Боляровия хан към каазата си. Сега стоеше в двора на бащиния си дом, а душата му копнееше да остане още малко тук. Това беше нещото, което сега желаеше най-много и беше забравил всичко друго. Та той беше законен наследник на хана и на цялото землище около него. Така беят реши да хитрува и да остане още малко тук.
– Чувствам се зле, стопанке, не ще мога да продължа, може ли да остана за малко в хана и тази нощ да пренощувам при вас?
– Остани, ага! – съгласи се ханджийката. В този момент Кръстю се наведе към нея и зашепна нещо трескаво в ухото ѝ. Личеше си, че тя не бе съгласна с него. Скоро се видя досадата, която се изписа на лицето ѝ. Тя дори се скара на Кръстю, после се обърна и усмихвайки се, като на себе си каза:
– Ибрахим ага, моят прислужник казва, че вие сте самият Сатана, вярно ли е?
Ибрахим съвсем сериозно погледна Кръстю, от което младият мъж го побиха тръпки, а после погледна и тази, която сега се наричаше Зеница. Осанка имаше ханджийката, личеше си, че е от чорбаджийски сой.
– Не съм Шейтан! – каза Ибрахим и в този момент се сети, че самата тя е от рода на Шейтаните.
– Ясно, ясно, че така ще рече! – развълнуван го прекъсна бившият монах. Беше очевидно, че човекът се страхува от турчина. – Стопанке, не го оставяй тук! Само нещастие може да ни донесе Лукавият! Естествено, че ще отрече, че е Сатаната! Не го оставяй, той ще ме убие! Той вече знае, че знам! Господарке, моля те!
Картината явно беше интересна за гостите на хана, защото те спряха и започнаха да се събират, за да видят какво става.
Това много ядоса ханджийката и тя каза:
– Върви веднага в обора! А ти, ага, остани за тази нощ! Добре си дошъл! И не плаши повече прислужника ми!
Ибрахим влезе в хана. Познаваше всичко много добре, нищо не се беше променило. Сложи джерида под един нар до стената, като направи така, че да го прикрие. Там остави кожената чанта с книгите и всичко, което носеше със себе си. Искаше да свали всички оръжия от себе си, но не можеше. В силяха му бяха втъкнати камите, които бяха много скъпи, и не можеше да ги остави без надзор. Пищовът беше зареден и също не можеше да го остави, а зулфикр носеше, защото не можеше да се раздели с него. Така тежковъоръжен той започна да се разхожда. Всяка стъпка, която правеше, като вълна събуждаше спомените в него. Той ходеше като отнесен и сякаш не беше тук. Наистина, той ходеше по тази земя, но главата му беше в облаците, но не истинските облаци, а тези на спомените. Бавно обиколи двора, отиде и седна на хармана. Някога тук се беше борил с Яне, тук дядо му и баща му го бяха учили на пехливанска борба. Той стоеше, а пред очите му бяха майка му, баба му и цялото му семейство от едно време. Сърцето му плачеше, то копнееше за онова време. През цялото време не беше на себе си.
Фурия го следваше по петите. Отначало тя не го харесваше, но с времето като че ли свикна с него.
Спомни си онази вечер в Персия, когато двамата с шейхюлисляма Иенишехирли Абдаллах ефенди бяха разговаряли за Боляровия хан. Тогава мавляна му беше казал, че Боляровия хан е само един копнеж, но не съществува. Ибрахим, макар да му вярваше, не беше подозирал колко прав е бил мъдрият старец тогава. Чак сега разбра. Копнежът и реалността се бяха слели и като че ли през цялото време, когато не е бил тук, е имал връзка с това място. Сега чувстваше тази връзка. Защото копнението е един застинал миг или картина, а сега той виждаше себе си и родния си дом в развитие, някак извън времето, като че ли времето не съществуваше тук и той можеше да се върне към всеки момент от миналото си. Мина много време преди да разбере, че докато се връща в спомените си, е все така в копнението. Трябваше да се върне в настоящето и едновременно да бъде в копнежа си.