Въпреки че опитваше да прикрие чувствата си, не му беше лесно. Спомените го караха да се държи като луд. Единственото, на което еничарът разчиташе, за да не бъде разкрит, беше това, че сигурно никой не му обръщаше внимание. Това обаче не беше така. Два чифта очи го следяха където и да отидеше, каквото и да направеше. Каквото и да му казваха хората и както и да се опитваха да го успокоят, вътре в себе си Кръстю знаеше, че този мъж е Дяволът. В нито един момент не изпускаше от очи турския ага. Веднага му направи впечатление, че мъжът се държеше така, сякаш познаваше всичко наоколо. Държеше се така все едно вече е бил тук и всичко му е добре познато. Това не убягна от окото на бившия презвитер. Той беше много внимателен, защото знаеше, че Дяволът е тук заради него. Той го беше изкушил, беше го накарал да излъже и предаде, да унищожи делото на учителя си и на хиляди книжници преди него. Този мъж беше олицетворение на Злото.
Освен очите на бившия проигумен, Ибрахим беше следен от още едни не по-малко бдителни очи. Това бяха очите на Зеница. Тя също не изпускаше от поглед турчина. В него имаше нещо познато. Външният вид на мъжа беше окаян, той не приличаше на ага, а на беден турски селянин. Личеше си, че е доста стар и много преживял. Беше много слаб. Имаше обаче нещо в поведението на мъжа, което показваше сила и заплаха, личеше си, че някога той е бил властен и могъщ. В изпънатото му тяло прозираше осанката на военен. Това, което се стори познато на ханджийката, обаче бяха очите на турчина. Те ѝ бяха познати отнякъде, но откъде?
Вниманието на Зеница не беше породено от думите на прислужника, макар това да я притесни още повече. Тя не го показваше, но вътрешно беше много притеснена. От много години тя и сестра ѝ познаваха Кръстю и баща му, но за пръв път го виждаше в такова състояние. Явно имаше причина за всичко това. И все пак самият Кръстю беше спасил турчина, след като той беше припаднал на гробището. Това, което я накара да внимава с новия гост на хана и да го дебне, беше табанджията. Още когато Кръстю донесе тялото на мъжа, тя го освободи от тежкия кожен силях, който го беше пристегнал. Докато го сваляше, веднага забеляза дръжката на табанджията. Този пищов тя не можеше по никакъв начин да сбърка. Хиляди пъти го беше виждала да се подава от пояса на мъртвия си вече мъж. Не! Тя не можеше да обърка тази дръжка! Много добре познаваше месинговия тел, който красиво изписваше листенца и орнаменти по цялата дръжка. Но не бяха само инкрустациите, тя познаваше всички белези и нишани по него. Огледа внимателно пищова. Грешка нямаше. Това беше пищовът на Яне, подарен му някога от Кара Тозю. Тя много пъти беше чувала историята за битката при Караджов камък и това как Кара Тозю – бащата на Кръстю, подарил пищова си на Яне. После, докато вадеше и останалите оръжия от силяха, тя извади камата на Яне. Най-красивото и скъпо нещо, което беше виждала, а тя в харема на султана беше виждала най-големите богатства на света. Тази кама беше толкова красива и скъпа, че единствено султанът беше достоен за нея.
Какво беше станало? Откъде този мъж имаше камата и пищова на Яне? Тогава тя се сети за слуховете, които се носеха, че Яне бил убит от турчин. Дали пред нея не лежеше убиецът на мъжа ѝ? Какво искаше той? Защо беше тук? Какво беше правил на гробището? Може би гузната му съвест го беше изпратила да види гроба на този, когото беше убил. Сега мъжът беше тук. Ханджийката искаше да знае, беше жизненоважно да разбере всичко това. Не биваше да изпуска мъжа от поглед. Животът ѝ, този на детето ѝ и на сестра ѝ зависеха от това. Колко много ѝ липсваше сега Яне или поне Кара Тозю да беше тук. На няколко пъти тя посегна да бастиса турчина, но се спря. Не можеше да убие лежащ безпомощен човек. По-добре беше да го държи тук, за да може да го следи и контролира.
От много време турчинът стоеше и гледаше хармана. Зеница се питаше какво ли става. Защо Кръстю го беше нарекъл Шейтан? Тя си спомни, че баща ѝ беше от рода на Шейтановите от Козбунар. Нейното рождено име беше Ирис, после в Истанбул я бяха нарекли Чичек, което означава цвете, а по-късно самата тя се беше нарекла Зеница. Не искаше хората да знаят, че тази, която преди време турчин отвлече в харема си, днес е ханджийка на Боляровия хан. Не искаше малкият ѝ син Иван някога да разбере коя е майка му и какво е било истинското ѝ име. Зеница си мислеше всичко това и за миг бе престанала да вижда турчина, макар очите ѝ да бяха насочени към него. Тя се сепна и излезе от вцепенението, в което беше изпаднала, чак когато видя Кръстю, който внимателно се приближаваше до седналия турчин. Ханджийката се притесняваше да не би Кръстю да направи някаква глупост. Беше видяла колко въоръжен ходеше агата. Разбира се, още докато той беше в несвяст, тя бе извадила барута от пищова и беше сипала вътре трици. Така пищовът не можеше да гръмне и да убие някого. Тя знаеше, че мъжът ѝ преди много години беше открил, че когато в пищова, вместо истинско плътно оловно топче, се постави кухо, това прави изстрела много по-опасен. Защото това топче, след като удари човека, се смачква, прави огромна дупка в тялото му и го изхвърля назад, така дори да е замахнал, да не може да посече. В този пищов Яне винаги носеше кух куршум. Тя го провери, но куршумът не беше кух. Кръстю се приближи до Ибрахим и двамата започнаха нещо да говорят. Зеница се приближи още малко, така че да може да чува всяка дума от разговора.