– Колко самотно изглежда харманът, когато е празен – каза турчинът, а ханджийката се учуди на темата, на която двамата мъже разговаряха и на спокойния начин, по който говореха.
– Той не е самотен, а е в очакване на новата жътва и вършитба.
– Празен и самотен – повтори турчинът като че ли не чуваше аргата.
– Празен и самотен – пак повтори. – Някога на един такъв харман си играехме с брат ми. Колко много го обичах и какви хубави игри си измисляхме...
– Какво стана с брат ви? – поинтересува се Кръстю.
Ибрахим само махна с ръка. Не искаше сега да си спомня за Яне, но пък и не можеше да си забрани.
– Нищо не стана – каза най-после. – Кръстю ефенди, борил ли си се някога? – въпросът беше изненадващ и нямаше връзка с разговора досега. За миг бившият презвитер се обърка. Ибрахим много добре знаеше, че отговорът ще бъде "Не", защото послушниците в манастира ги вземаха от най-ранна детска възраст и нямаше къде и кога да се е борил. За негово голямо учудване обаче отговорът беше "Да".
– Какво, борил си се? – еничарът не може да сдържи учудването си. За момент той изпита някакво раздразнение. Отначало имаше желание да се бори, за да си спомни още по-добре Яне и онези години. Искаше да се побори, за да отдаде заслужена почит към брат си, като че да възроди онези отдавна отминали дни. "Сигурно се е борил с децата" – помисли си Ибрахим. За миг бойният плам се разгоря в гърдите на еничара. Той щеше да даде урок на този млад мъж, който през живота си не беше вършил нищо друго освен да прислужва и не е виждал нищо друго освен молитви и примирение. Подразни го самочувствието му, че някога се е борил. Ибрахим поиска да го унижи. Беше го подразнил и когато пред всички се беше държал като луд и го бе обвинил, че е Сатаната. Сега воинът в Ибрахим се събуди и той искаше мъст и да постави мъжа на мястото му. Вярно, че аргатът беше много по-млад от него, но той беше Ибрахим Селяхаддин, той беше еничар и велик воин, а това момче беше слабичко и страхливо.
– Искаш ли да се поборим? – попита Ибрахим и се изправи, за да се приготви и да разпаше силяха си. Той искаше да постави аргата пред свършен факт и нямаше да приеме неговия отказ. Тук, на този харман, се беше борил като дете. Тук Яне и той се бяха въргаляли, опитвайки се да си докажат кой е по-силен. Това бяха първите му спомени за напън. Напън до края на силите му, напън до пълно изтощение. Оттук беше започнало това, че целият му живот беше минал по този начин. Цял живот сблъсъци и срещи, съревноваване и доказване. Винаги трябваше да бъде най-силният, най-смелият и най-добрият. Където и да отидеше, трябваше да побеждава, да предизвиква най-добрите и да победи или да умре. Чувстваше, че днес няма да загуби. Днес беше ден за поредната победа в живота му. Щеше да победи сина на Кара Тозю така, както беше убил баща му, със замах, с един удар, без дори да се умори. Ибрахим вече загряваше, а Кръстю все още седеше и се чудеше какво да направи. Агата беше турчин и дори и да победеше, можеше само да си навлече омраза и неприятности. Освен това той беше старец, беше гост на хана и законът на гостоприемството изключваше това да се борят. Щеше да стане много лошо, ако го победеше или наранеше, а и много добре си спомняше думите на ханджийката да стои далеч от него. Сега Кръстю седеше на одъра, на който допреди малко беше седял Ибрахим ага, и се чудеше какво да прави.
– Хайде, ставай! – каза агата.
Мъжът обаче все още седеше и не предприемаше нищо. Тогава Ибрахим се приближи и го ритна в гърдите. Не го ритна силно, а по-скоро го бутна назад на земята. Колкото и да беше търпелив, Кръстю се ядоса. Рязко се изправи. Не искаше да се бие с този старец, но той се опитваше да го унизи. Без да мисли, мъжът рязко се приближи до турчина, "гмурна" се и хвана краката му. Кръстю беше чувал, че турците обичат да се борят и го правят добре, но този старец беше на преклонна възраст. Той също явно имаше самочувствие, че може да се бори, но сигурно само беше виждал пехливани да се борят. На Кръстю му беше ясно, че ако беят някога въобще се е борил, пехливаните са се предавали и не са искали да му счупят хатъра. Той обаче нямаше да направи това. Преди още ханджийката да успее да изпищи, Кръстю повдигна с изправени ръце тялото на агата високо над главата си. Колко леко беше тялото на стареца, стори му се като шушулка. Не се замисли нито за миг, а с всичка сила го стовари върху степаната земя на хармана. Старецът измяка и застина. В този момент Зеница изтича отнякъде, сгълча Каратозьовия син и го натири да си ходи. После проплака силно, защото знаеше, че старецът е пребит, а това щеше да им донесе големи главоболия с властите. Жената бързо и скришом извика Божура и двете завлякоха тялото на мъртвия, както мислеше отначало, ага в стаичката, в която беше лежал само допреди няколко часа. За нейно успокоение мъжът беше много лошо ударен и в несвяст, но жив. Божура се зае да се грижи за него, а самата Зеница се опитваше да намери Кръстю, за да го изпрати веднага някъде далеч от хана и да го успокои, че турчинът е жив. Тя самата не се сещаше къде може да отиде, но трябваше веднага да се махне от тук. Ханджийката познаваше цялата история на Кръстю, той беше сирак, никога не беше познавал майка си и те двете с Божура го бяха отгледали, а откакто Кара Тозю беше убит, беше останал съвсем сам на света.