Един ден се случи това, от което Зеница се опасяваше. Ибрахим се приближи към нея и попита:
– Къде е Кръстю Каратозев? Не го виждам вече.
Стопанката се сепна от този въпрос. Тя не го очакваше и знаеше какво означава той. Агата търсеше мъст.
– Не знам къде е! – отговори тя.
– Искам да му предадеш, че го търся, чорбаджийке! Работа имам за него – каза агата.
Всъщност от много дни насам Ибрахим не само си почиваше и си припомняше моменти от своето детство, той мислеше. Много мислеше някогашният еничар и все в една посока бяха мислите му. Как да възкреси силата на каазата? Как да реализира завета на Вълчан войвода? А всичко това означаваше да намери начин каазата да произведе повече пари и да намери човек, който като Али Мюзекки да води и организира стопанството, така че него да го облекчи от тези задължения. Но кой да бъде този човек? И тогава агата се сети – Кръстю Каратозев. Той беше учен човек, можеше да пише и да смята, беше служил в манастир като книжник. Той дори беше станал проигумен и презвитер, което означаваше, че е водил хора и е отговарял за тях. Но все пак това, което убеди най-много Ибрахим, че Кръстю е готов да бъде управител на каазата, беше борбата. Колкото и да беше странно Кръстю се бореше с техниката на Болярови. Кой беше Кръстю? Кой беше баща му Кара Тозю? Така Ибрахим реши да посвети Кръстю в плана си и да го остави да управлява казата, а той да тръгне по света и да реализира останалата част от плана, защото той вече имаше план. Да, той, Ибрахим Селяхаддин, щеше да реализира плана, за който толкова хора и поколения Шейтанови и Бимбелови бяха копнели. Той щеше да изпълни завета на Вълчан войвода и да увеличи каазата, докато не изкупи всички земи в Станимашко. После щеше да купи земите в Ямболско, Хасковско, Узунджовско и в Родопите, нахията Рупчос (Рупчос – земите в централните части на Средните Родопи), та чак до Лъки, Девин, Ахъчелеби и Пашмакли. Този план се беше загнездил в главата на стария еничар. Но преди това трябваше да присъедини земята на Боляровия хан. Тази земя, в която живееше сега, земята на неговите предци, чийто законен наследник беше той. Нямаше как да докаже, че е наследник на Болярови. Сигурно отдавна вече всички го смятаха за мъртъв и едва ли някой щеше да се сети за онзи отдавна изчезнал син на Болярови – Петко. Дали Яне беше казал на жена си, че е срещнал брат си? Със сигурност не. Едва ли един кесиджия щеше да каже на жена си нещо, което се е случило по време на изпълнение на мисията му. Освен това той беше сигурен, че Зеница не знае, че Яне е кесиджия. Как да вземе земята на Боляровия хан? Ибрахим се чудеше и мислеше. Тогава взе решение. Единственият начин да вземе земята беше да се ожени за Зеница, но и това не знаеше как ще стане. Така, за да спечели доверието на ханджийката, той от ден на ден започна да работи в хана. Навсякъде около него си личеше липсата на мъжка ръка и той с радост се зае да помага. Беше му тъжно да гледа хана занемарен. Вечер турчинът спеше в стаята, в която някога бяха спали баба му и дядо му. Това беше по-малката стаичка, пред която се намираше подобното на чердак място с дървената колона. В стаята му отначало висеше мечът на Яне, но после той изчезна някъде. До главата му имаше заключен дървен скрин. Жените и детето спяха в съседната стая. Понеже Зеница много се страхуваше, вечер залостваше вратата на стаята, в която спяха, а зад вратата слагаше остра дървена двурога вила. Тя служеше за прибиране и трупане на сеното на купи. Под възглавката си ханджийката държеше остра кама – една от камите, останали от мъжа ѝ. На острието ѝ беше изписано: "Който нож вади, от нож умира!" Тя беше решила, ако турчинът даде дори най-малък повод, да го прободе в сърцето.
От известно време Ибрахим ставаше сутрин, след това цял ден работеше, без почивка, до пълно изтощение. Работеше така, за да не мисли за всичко, което се случваше около него. Искаше да забрави за това, че именно той беше убил брат си и бащата на Кръстю. Така постепенно жените приеха агата като част от семейството. Той престана да се облича с турски дрехи, а носеше чисти аргатски дрехи, каквито носеха всички българи в равнината. Бръснеше мустаците и главата си и досущ приличаше на ратай. А работеше Ибрахим много и нямаше нужда някой да го кара, работеше като за себе си, не като за чуждо. Скоро той водеше цялото стопанство, ореше, косеше и обработваше цялото землище на Боляровия хан. Ибрахим правеше всичко това с удоволствие, помирисваше разораната рохкава земя, разронваше я между пръстите си и се опияняваше. Никъде земята не мирише така хубаво, както тук, в България. Нямаше парфюм на света, който да му носеше по-голяма наслада. Това беше земята, в която бяха погребани всички Болярови. Във всяка една частица от нея имаше прах и пот от предците му. Именно за тази земя баба му казваше: "Цял живот живеем наведени над земята, копаейки, сеейки, жънейки, орейки, гледаме земята и нямаме сили и време да се изправим и да погледнем небето. Ние гледаме майката земя и се изхранваме от нея, затова я наричаме майка и от нея черпим сили, докато някой ден тя не се разтвори и ние отново не се върнем в нея. И само ние истински разбираме думите, че от кал сме създадени и в кал ще се превърнем, но ние знаем и това, че в кал живеем. Само юнаците могат да се изправят и да погледнат небето и от него те да черпят сили, а не от земята. Защото небето те кара да стоиш изправен, да вървиш и да мечтаеш, а земята забива главата ти надолу.