От нея сме дошли и пак в нея ще отидем, но това няма да стане току така. Ние ѝ отмъщаваме като цял живот я бъхтим с мотиката. Всички ние сме оковани в тази земя като в затвор. Смятаме, че живеем, но всъщност сме затворници със смъртни присъди, чакащи дните ни да изтекат. Ние знаем всичко това, но се правим, че то не се отнася за нас.
Всички хора наоколо са осъдени на смърт и чакат дните им да изминат. Бори се! Стреми се към Бог! Изправи снага и погледни към небето!"
Освен всичко това Ибрахим се сещаше и за времето за изкупление на греховете си. Една сутрин под предлог, че има работа в Станимака, той натовари една биволска талига и впрегна двата бивола в нея. В талигата сложи мотика, лопата и кирка. Тъй като му предстоеше сложна и опасна задача, той взе със себе си зулфикр и заредения пищов на брат си, взе храна и един-два ютени чувала и тръгна. Животните вървяха бавно, но той и не бързаше за никъде. Към обяд вече беше в Станимака, но не спря, а продължи нагоре по пътя към Бачкьой. Минаха няколко часа и биволската каруца влезе в селото, бавно премина, но не спря и тук. Не се отклони и към Бачковския манастир. Вместо да завие наляво, той продължи и скоро излезе от селото. Пътят навлезе и вече се виеше в сърцето на планината, покрай бреговете на река Чая. Ибрахим внимателно броеше завоите. Не беше идвал тук от години и се опитваше да си спомни всичко. Колкото и да не искаше, самите места започнаха да му навяват спомени. Спомняше си как последният път беше дошъл тук с Велко, а си беше тръгнал сам. Най-накрая видя завоя, за който дебнеше. Разпрегна биволите и ги скри в гората. Скри и каруцата. Направи това достатъчно далеч от пътя, в едно малко дере. Дано никой не минеше, докато го нямаше. След това Ибрахим нарами инструментите и тръгна по стръмната, тясна пътека, която се виеше нагоре. Инструментите тежаха на рамото му и му пречеха да бърза, освен това нямаше свободна ръка, така че внимаваше да не се спъне и да падне. Отначало вървеше по тясната пътека, рекичката беше отляво, а то не беше река, а по-скоро тясно пенливо поточе. Водата му беше кристално чиста. Скоро започнаха да се редуват по-малки и по-големи водопадчета. По някое време пътеката пресече поточето. Сега поточето вече беше от дясната му страна и пътеката се извиси над него. Продължаваше да върви. Задъхваше се все повече и скоро кожата на рамото му се обели. Спря да почине за малко, а сърцето му биеше лудо, заплашвайки да излезе от гърдите му. Не можеше да си спомни като млад толкова ли му беше трудно. Беше забравил, дори да е било така.
След като тръгна, още на няколко пъти пресече потока по изгнили дръвчета и дънери. Минаваше ту отляво, ту отдясно, гледката беше много красива. Все още се движеше по едно стръмно дере, а изкачването беше все така тежко. Накрая беше толкова уморен, че вече искаше всичко това да свършва.
През цялото време се вълнуваше. Спомняше си онзи ден, в който беше минал от тук, но придружаваше учителя си Велко. Макар да беше минало много време оттогава, Ибрахим не беше забравил нищо. Не минаваше ден, без да се замисли за учителя си и да изрази благодарността си към него. Като че ли вчера бе минал от тук, все пак внимаваше много, за да не пропусне мястото. Най-накрая му се стори, че го откри. Огледа се. Коритото на поточето се беше променило доста за тези години. Отново внимателно се огледа, след което се зае да копае. Първо трябваше да отклони руслото на рекичката. Преди много години тук под водата заедно с Георги Кехая бяха заровили трупа на Велко. Нарочно беше пуснал реката да тече отгоре, за да не се поругава някой с гроба на учителя му. Освен това тогава Ибрахим не беше имал време да носи трупа където и да е. Вълнуваше се много. Копаеше и си представяше как под реката бяха положили мъртвия Велко и отново преживя всичко. Скоро щеше да види тленните останки на учителя си и да изпълни своя дълг към него. Нямаше да допусне Велко Кехая да лежи тук неопят, захвърлен в това пусто усое, без никой да знае къде е гробът му. Учителят му заслужаваше нормално християнско погребение, а душата му – да намери покой. Струваше му се, че точно е уцелил мястото. Тогава не беше погребал тялото на Велко много дълбоко, затова копаеше внимателно, като очакваше във всеки момент да попадне на останките му. Това не се случи. Покопа още малко. Реката явно беше променяла руслото си и сега му беше трудно да открие къде е гробът на кесиджията. Изкопа още няколко дупки все така неуспешно и вече започна съвсем да се отчайва, но не се отказа. Изкопа още една дупка. Скоро започна да се смрачава. Еничарът запали огън, после легна и се опита да спи на открито в гората. Не можа да мигне нито за миг. В гората, в тъмното, обикаляха всякакви животни. Те като че ли бяха привлечени от огъня и идваха да проверят какво прави този мъж тук. Ибрахим беше спокоен, защото в дясната си ръка държеше ятагана, а с лявата докосваше дръжката на пищова.