Мъжът посрещна сутринта с облекчение. Изми се, хапна и отново се зае за копае. Вече беше преровил всичко наоколо и много дупки зееха по пътя на потока. Ако отначало на Ибрахим му се струваше, че има някаква идея къде е погребан кесиджията, сега вече не беше сигурен в нищо. Най-накрая изкопа няколко отчайващи дупки на места, за които беше сигурен, че нищо няма да открие. Все по-често започна да се замисля дали някой не бе открил тялото на кесиджията и сега той да копае напразно.
Вече беше започнал съвсем да се отчайва, когато го откри или поне това, което беше останало от него. От кесиджията бяха останали само кости, череп и някаква лепкава маса, подобна на глина, но по-черна. Еничарът внимателно събра всичко около костите и го сложи в чувала, като най-отгоре сложи черепа. Пусна реката по коритото ѝ и дори не си направи труд да прикрие следите си. Беше много уморен. Трябваше да бърза, беше оставил биволите сами цяла вечер. Връщането беше още по-трудно, защото, освен всичките инструменти, на рамо носеше и чувала с тленните останки на кесиджията, а те бяха мокри и много тежаха. Чак следобед тръгна с биволите надолу по пътя. Всичко беше наред, явно никой не беше забелязал добичетата. Ибрахим водеше талигата към Бачково и в главата му се оформи план. Знаеше, че като мюсюлманин няма как да осигури християнско погребение на Велко, затова реши да наеме някой монах от Бачковския манастир. Когато стигна до светата обител, кривна надясно. Спря пред голямата арка на входа, където пишеше "Света Богородица". Мина доста време преди да уговори един от монасите да го придружи.
Двамата с монаха се возиха на биволската талига и мълчаха. Вече беше започнало да се стъмва. Изведнъж зад гърбовете си двамата дочуха тропот на конски копита. Тъй като пътят между Бачково и Станимака беше много оживен, двамата се огледаха спокойно. Отзад се задаваха няколко конника. Ибрахим вдигна ръка да поздрави пътниците с добра среща, но вместо това този, който беше пръв и явно техен главатар, мина отпред и препречи пътя на биволите. Мощните животни не се съобразиха с това и продължиха движението си напред. Главатарят явно беше изненадан от поведението на силните черни животни. Той извади ятаган и го развъртя над главите на животните и най-вече над Ибрахим. Еничарът не желаеше да предизвиква внимание, затова дръпна повода на животните и те послушно се "заковаха" на място. Останалите конници спряха и обградиха каруцата. На Ибрахим вече му беше ясно какво се случваше. Нямаше съмнение, че това са някакви капсъзи или част от банда, която искаше да ги обере. Ибрахим нямаше какво да губи, в себе си не носеше много злато, но се притесняваше да не би нападателите да обругаят останките на учителя му, до които се беше домогнал толкова трудно, или да не решат да ги убият. Той беше слушал много разкази за безсмислената жестокост на капсъзите. Не желаеше да им дава възможност да го завържат или обезвредят. Така той реши да действа и да изненада нападателите, като ги изпревари. Бързо извади пищова на Яне от пояса си и го насочи към гърдите на главатаря. Той знаеше, че ако е нападнат от капсъзи, първото нещо, което трябва да направи, е да обезвреди тартора на бандата и по този начин да я "обезглави".
Ибрахим натисна спусъка без забавяне. Вместо изстрел обаче пищовът само изпуши в ръката му и остър лютив дим влезе в ноздрите на еничара. Той беше изумен, не беше очаквал такова нещо. В най-важния момент пищовът засече. Ибрахим не знаеше, че това е дело на Зеница, а и сега това нямаше никакво значение. Главатарят също беше изумен. Явно страхът го беше сковал. Това даде възможност на Ибрахим пръв да се окопити. Той захвърли пищова на пода на каруцата и скочи към главатаря, който все още не беше на себе си. Докато летеше към конника, Ибрахим нададе бойния вик на своя оджак: "Биз гилиндж мюсюлманларък!" и в същото време извади Втория меч на исляма, замахна мощно и както летеше във въздуха, посече главатаря. Беше насочил удара към врата и желаеше да отсече главата на мъжа, който все още държеше в ръка голия ятаган. Ударът обаче засече в рамото и попадна в ключицата, като продължи надолу и нанесе огромна зееща рана. Зулфикр заседна някъде в ребрата около сърцето. Ибрахим падна на земята, а до него се свлече и мъртвият вече главатар. Еничарът бързо се изправи, защото очакваше нападение от останалите конници. Кръвта пръскаше от разсеченото сърце на мъжа и беше оплискала цялото му лице, гърдите и ръката му. Ибрахим настъпи гърди те на агонизиращото тяло на мъжа и със сила извади ятагана си. Наведе се и с лявата си ръка взе оръжието на главатаря, после кръстоса двата ятагана над главата си и извика бойния вик на еничарите от 101 орта. Нападателите явно помнеха какво се беше случило след последния такъв вик, защото обърнаха конете си и в галоп се отправиха обратно по пътя за Бачкьой.